Крис Картър - Хамелеонът се завръща

„Синьо…“

Нямаше време за колебание. Робърт натисна синьото копче.

2…

Броенето на цифровия дисплей спря. Вратата на плексигласовата клетка избръмча и се отвори. Робърт се ухили широко:

— Проклет да съм!

Изтича вътре и повдигна брадичката на Карлос от окървавените му гърди.

— Дръж се, приятел!

Бързо огледа вътрешността на клетката. Ръцете на Карлос бяха заковани за дървен кръст. Нямаше как да го освободи. Трябваше да извика помощ.

— Хайде, дай сигнал! — изкрещя на мобилния си телефон.

Напразно. Трябваше да се качи над земята.

— Дръж се, новобранец! Ще извикам помощ. Веднага се връщам.

Карлос отново беше изпаднал в безсъзнание. Робърт излезе от клетката и тръгна към вратата, но чу изпиукване и това го накара да се обърне. Очите му се разшириха от ужас.

— Не е истина!

Броенето на червения електронен дисплей отново беше започнало.

59, 58, 57…

— Натиснах правилното копче! Такава беше сделката! — изкрещя с все сила Робърт.

Изтича обратно в клетката и огледа дървения кръст. Нямаше начин да освободи Карлос от него. Гвоздеите бяха забити в дланите му и дълбоко в дървото. Робърт забеляза, че кръстът е монтиран върху отделна дървена основа.

42, 41, 40…

Единствената му надежда бе да го вдигне от основата и да го измъкне от клетката навреме.

33, 32, 31…

Нямаше време за мислене. Бързо подпря рамото си под лявата греда на кръста. От опита си в залата за фитнес знаеше, че трябва да използва за повдигането краката, а не ръцете и гърба си. Зае стабилна поза, сви колене и натисна с всички сили. За негова изненада кръстът се откачи от основата.

Вратата на клетката беше все още отворена, но Робърт нямаше да успее да извади кръста, без да го наклони. Извъртя цялото си тяло колкото можеше наляво. Карлос изохка от болка, но акробатичният трик на Робърт подейства. Измъкнаха се от клетката. Сега трябваше да стигне до вратата на стаята.

20, 19, 18…

Краката го боляха непоносимо и тежестта започваше да го притиска.

— Още няколко крачки — прошепна.

Изведнъж лявото му коляно се подви и той се просна върху бетонния под.

Острата болка в крака го замая за няколко секунди — скъпоценни секунди. Някак отново намести кръста на гърба си.

Не знаеше колко време му остава. Беше го страх да се обърне да погледне часовника, но знаеше, че трябва пак да се изправи. Подпря десния си крак на земята и с крясък отново повдигна товара.

9, 8, 7…

Най-сетне се добра до вратата. Отново се наложи да извърти тялото си, но този път не можеше да разчита на лявото си коляно. Използвайки десния си крак за баланс, повтори акробатичния трик отпреди няколко секунди. Изкрещя от болка. Молеше се да издържи още няколко крачки. Усети лош вкус в устата си, почувства слабост и се напрегна да преодолее непоносимата болка. Кръстът му се изплъзваше.

Още една стъпка.

Използва последните си сили, за да се измъкне заедно с кръста през вратата.

Времето свърши.

Робърт затръшна желязната врата след себе си, като се надяваше да е достатъчно здрава, за да издържи взрива. Пусна кръста и се хвърли върху партньора си, за да му послужи като жив щит. Затвори очи и зачака взрива.

Линейката спря със свирещи спирачки пред входа на спешното отделение. Три сестри чакаха да приемат пациентите. Пред ужасените им погледи от колата изкараха първата количка. Полугол мъж с венец от бодлива тел на челото, закован върху дървен кръст. От раните му течеше кръв.

— Боже мили… — прошепна първата сестра, която пое пациента.

Вторият беше покрит с фин сив прах, сякаш са го извадили изпод руините на срутена сграда.

— Аз съм добре, оставете ме. Погрижете се за него — крещеше той. Робърт се опитваше да седне, но санитарите го държаха върху носилката. — Пуснете ме!

— Господине, вече се грижим за приятеля ви. Моля ви, успокойте се и оставете лекарите да ви прегледат. Всичко ще бъде наред.

Робърт замълча, докато санитарите откарваха Карлос през двойната врата към края на коридора.

Отвори очи и се опита да разбере какво става. За няколко секунди всичко изглеждаше размазано, после видя белите стени. Виеше му се свят и беше ужасно жаден.

— Вече се събуди.

Гласът на жената беше нежен и приятен.

С голямо усилие той обърна главата си към нея. Беше нисичка тъмнокоса сестра, която го гледаше отстрани на леглото.

— Как сте?

— Жаден.

— Ето…

Тя му наля малко вода в пластмасова чашка от една алуминиева кана. Робърт отпи жадно, но водата сякаш пареше в гърлото му. На лицето му се изписа болка.