Крис Картър - Хамелеонът се завръща

Беше предвидил да стане рано, но в пет часа бе прекалено. Искаше да вземе поне още един списък на пациенти, преди да се срещне с Карлос в службата. Сравняването на снимки от изминалата вечер не беше довело до резултат, но му оставаше да провери още няколко болници и клиники за физиотерапия и се опитваше да не губи надежда.

Очакваше доста да походи днес и реши, че това е идеална възможност да поноси новите си обувки. Малко му стягаха, докато ги разтъпкваше в хола, но знаеше, че след два дни ходене из Лос Анджелис със сигурност ще се отпуснат.

Посещението в следващата болница от списъка премина бавно, както и предишните. Поредната претъпкана стаичка, поредният архив, който изглеждаше така, сякаш за разгадаването му трябва да използва услугите на стенограф.

— Защо са им на болниците тези компютри, като никой не знае да работи с тях? — изруга под носа си Робърт, след като най-сетне успя да извади списъка на пациентите, претърпели тежки операции.

Когато пристигна в службата в десет и петнайсет, фактът, че Карлос го няма в кабинета, не му направи особено впечатление. Предположи, че партньорът му е слязъл да предаде доклада за предишния ден на капитан Болтър.

Робърт остави плика с новия списък на пациенти на бюрото си и загледа снимките върху корковото табло. Преди да слезе на долния етаж, изпита нужда от чаша силно бразилско кафе. Забеляза, че Карлос още не го е направил. „Странно“ — помисли си, защото това бе първото нещо, което партньорът му приготвяше, когато дойдеше в службата. Сам свари кафето.

— Това да не са нови обувки? — попита го детектив Лукас, когато влезе в оперативната зала.

Робърт не обърна внимание на сарказма на колегата си.

Повечето от другите детективи вдигнаха погледи от мониторите си, за да погледнат.

— Нови са, нали, прахоснико? — настоя Лукас.

— Купувам си нови обувки веднъж на десет години, а ти ме обвиняваш, че харча — възнегодува Робърт.

Мобилният му телефон иззвъня, преди Лукас да отговори.

— Ало, детектив Хънтър.

— Здравей, Робърт. Имам изненада за теб. Да си виждал наскоро партньора си?

60, 59, 58… Робърт не сваляше очи от електронния дисплей. Сърцето му туптеше като парен чук. Въпреки че в подземието беше горещо като в сауна, той трепереше. Трепереше от страх, който смразяваше цялото му тяло.

„Избери едно копче… което и да е“ — помисли си. Черно, бяло, синьо и червено, цветовете просветваха пред очите му като в дискотека. Той погледна Карлос, който отново изглеждаше изпаднал в безсъзнание.

— Новобранец, събуди се! — изкрещя Робърт, като заудря с юмруци по плексигласовата клетка.

Никакво движение, никакъв отговор.

— Карлос…

Гласът му прокънтя в подземното помещение.

Този път младежът леко помръдна глава. Светлата линия на монитора още беше назъбена.

43, 42, 41…

— Хайде, новобранец, дръж се!

Робърт се огледа, търсейки нещо, което да му подскаже кое е правилното копче. Нямаше нищо.

По-малко от два месеца. Карлос беше дошъл в отдел убийства преди по-малко от два месеца. „Защо трябваше да го прикрепят към мен? — изруга на ум Робърт. — Не трябваше това да бъде първото му разследване!“ Тялото на младия мъж леко потрепери и върна мислите на Робърт към действителността.

32, 31, 30…

„Колко кръв е изгубил? Дори да успея да го измъкна, може да не издържи“. Надяваше се Карлос да се окаже по-силен, отколкото изглеждаше.

На секунди от смъртта. Мозъкът на Робърт работеше трескаво, но как да избере кое копче да натисне? Можеше само да налучка. Обърна се и погледна вратата. Можеше да се измъкне жив, но знаеше, че ще остане мъртъв отвътре. Ако излезеше и оставеше Карлос да умре, цял живот нямаше да си го прости. Тръсна глава, за да пропъди ужасната мисъл. Все още не бяха мъртви.

15, 14, 13…

— Мамка му!

Притисна основата на носа си и стисна очи. „Това е, избери шибаното копче, Робърт!“ Цветно кодиране, защо цветно кодиране? Убиецът можеше да използва числа, защо беше използвал цветове?

Знаеше, че времето изтича.

„Отново си играе с мен, както при надбягването с кучета… — Изведнъж Робърт застина. — Надбягването… победителят, какъв цвят беше?“ Опита се да си спомни. Знаеше, че кучето е номер две, но какъв цвят беше жилетката му?

— Мамка му, какъв цвят беше победителят? — изкрещя.

Вдигна очи от копчетата и погледна Карлос, който отново беше дошъл в съзнание.

6, 5, 4…

— Съжалявам — промълви Робърт.

Понечи да натисне едно от копчетата, когато устните на Карлос се размърдаха. Не издадоха звук, но Робърт успя да прочете думата по тях: