Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Друго ми казаха.

— Излъгали са те. Кой, по дяволите, ти е казал такова нещо?

— Няма значение. Интересува ме какво знаеш ти.

— Не знам нищо, човече — измънка наркоманът, като жестикулираше енергично, без да поглежда Джером в очите.

— Виж какво, има два начина да се разберем. — Бодигардът извади целофановото пликче, което му беше показал по-рано. — Можеш да ми кажеш какво знаеш и да получиш десет такива.

Дарил се размърда смутено.

— Десет ли?

— Точно така.

Дарил не беше виждал толкова хероин на едно място. Можеше дори да продаде част от него със скромна печалба. Той нервно облиза напуканите си устни.

— Нямам нищо общо с това, човече.

— Не съм казал, че имаш. Просто искам да ми кажеш какво знаеш.

Дарил започваше да се поти. Имаше нужда от поредната доза.

— Хората, които се занимават с това… те са кофти копелета, човече. Ако разберат, че съм пропял, ще ме очистят.

— Не и ако аз ги намеря първи. Тогава няма да има от какво да се страхуваш.

Дарил нервно потърка устата си, сякаш искаше да изтрие нещо.

— Предполагам, че вторият начин да се разберем, е болезнен, нали?

— За теб… да.

Дарил си пое дълбоко въздух и издиша бавно.

— Добре, но не знам имена.

— Не искам имена.

— Ами ето какво. От известно време нещо не ми върви — с тих и тъжен глас заговори наркоманът. — Рядко ми се случва да ям друго, освен огризките от нечий чужд обяд. Ако имах възможност да се къпя всеки ден, щях да го правя, но знаеш, че не е лесно, когато си толкова изпаднал. През повечето време спя на улицата, затова навсякъде ме устройва, но ако имам покрив над главата, е по-добре.

Джером слушаше търпеливо.

— Преди няколко месеца се бях надрусал, напих се и се озовах в някаква изоставена фабрика в Гардена.

— Гардена ли? Това е доста далеч от града — отбеляза Джером.

— Да, аз доста пътувам. Това е едно от предимствата да си скитник — мрачно се усмихна Дарил. — В задната част на сградата още имаше запазена част от покрива над една стая, затова се трупясах там. Събуди ме шум от кола. Нямах представа колко е часът, вероятно е било късно, все още беше тъмно. Както и да е, от любопитство надникнах през една дупка в стената да видя какво става.

— И какво видя?

— Четирима мъже измъкнаха една вързана жена от голям микробус.

— Къде я заведоха?

— Отзад, по една пътечка. Стана ми любопитно и тръгнах след тях. Не знаех, че сградата има подземие, но имаше. Голяма желязна врата, скрита във високата трева в края на пътечката. Изчаках пет минути, после слязох след тях.

— И?

— Долу беше мръсотия, пълно с плъхове и лайна, миришеше на кенеф.

И това го казваше човек като Дарил.

— Човече, вътре бяха нагласили всичко. Прожектори, камери, такива неща. Сградата е почти съборена, стените са целите в дупки. Беше лесно да гледам, без да ме видят.

— Какво правеха?

— Ами отначало си помислих, че снимат порнофилм. Вързаха жената на един стол. Тя риташе и пищеше, опитваше се да се съпротивлява, но те й удариха як пердах. Двама снимаха, а другите двама обработваха момичето. Само че не беше порно, човече. — Дарил зашепна. — Пребиха я и я изчукаха, а после я заклаха, човече. Изтърбушиха я като тиквен фенер, и то не на ужким. — Гледаше с премрежен поглед, сякаш още виждаше сцената от онази нощ. — После почнаха да се хилят, човече, сякаш правеха нещо много забавно. Извратена работа.

— Ти какво направи?

— Уплаших се, но знаех, че ако вдигна шум, аз ще съм следващият. Затова, докато чистеха, се измъкнах навън, скрих се в старата фабрика и останах, докато се съмна. Никога след това не съм ходил там.

— Да, но си спомняш къде е, нали?

— Да, мамка му.

— Хайде тогава, да тръгваме.

Джером извади двайсет долара от портфейла си и стана.

— Къде да тръгваме?

— Към Гардена. Искам да видя тази стара фабрика.

— Хей, човече, не сме се разбирали да те водя там.

— Сега се разбираме.

— Стига бе, човече. Нали ти казах каквото знам, така се бяхме разбрали. Не си ли заработих пликчетата?

— Ако искаш пликчетата, трябва да ме заведеш.

— Не е честно, човече, не беше такава сделката.

— Сделката се променя.

Дарил знаеше, че няма избор. Отчаяно се нуждаеше от доза хероин.

— Добре, човече, но ако ония типове са там, оставам в колата.

— Искам само да видя къде е.

Цареше непрогледен мрак и сетивата му се пробудиха бавно. Остатъчният ефект от наркотика още не беше отминал. Главата му пулсираше от болка, която бързо обхвана врата и раменете му, дори най-слабото движение беше като агония. Той се опита да си спомни какво се е случило, но спомените му все още бяха размити. След няколко минути успя да събере мислите си.