Крис Картър - Хамелеонът се завръща

Спомни си магазина, русата красавица, бутилката вино и розите за Ана. Ана… не й се беше обадил да й каже, че ще се прибере вкъщи по-рано от обикновеното.

Тя не го очакваше. Спомни си как видя нечие тъмно отражение в стъклото на колата, но не успя да се завърти навреме, убождането във врата и после — нищо.

Присви очи в мрака, но нищо не се виждаше. Беше влажно и вонеше на гнило.

Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. Опита се да погледне часовника си, но не можеше да види ръцете си.

— Хей! — Гласът му беше твърде немощен. — Хей!

Звукът прокънтя между стените на помещението.

Опита се да седне, но нещо стискаше десния му глезен. Пробва да го дръпне, беше като прикован. Опипа крака си.

Верига.

Дебела верига, закачена с желязна халка за стената. Опита се да се освободи, но напразно.

— Хей, има ли някой?

Тишина.

Пое си дълбоко въздух, за да овладее страха. Трябваше да запази спокойствие и способността си да мисли трезво.

Помисли си: „Какво става? Някой ме нападна, но защо?“. Пистолета му го нямаше, но портфейлът и дори полицейската значка бяха все още у него. Изведнъж си даде сметка кой може да го е отвлякъл и от това го побиха тръпки.

„Убиецът — Ангела на смъртта!“

Ако беше така, можеше да се смята за мъртъв. Никой нямаше да го намери, преди убиецът да го довърши. Затвори очи и се замисли за Ана.

Така и не беше успял да й каже колко много я обича, колко му липсва. Съжаляваше, че не й е осигурил по-добър живот. Живот, в който нямаше постоянно да се пита дали съпругът й ще се прибере жив вкъщи. Живот, в който нямаше да бъде винаги на второ място след работата му.

— Осъзнай се, Карлос. Още не си мъртъв — прошепна сам на себе си.

Трябваше да се ориентира, да разбере къде се намира. Отново опипа веригата около глезена си и се опита да прецени каква свобода на движенията му позволява. Успя да се изправи и осъзна колко отслабнали са краката му. Опря се на най-близката стена. Сякаш хиляди иглички се забиваха в краката му. Остана прав няколко секунди, докато кръвообращението му се нормализира. Тухлите бяха влажни, но здрави. Той направи пет крачки и се блъсна в другата стена. Тръгна наляво, но веригата се опъна и го спря. Протегна ръка и напипа третата стена. Обърна се и тръгна в другата посока. Достигна преграда, която на пипане приличаше на масивна дървена врата. Заудря я с юмруци, но дъските издадоха само приглушено думкане. Където и да се намираше, затворът му беше доста солиден.

Понечи да се върне там, откъдето беше тръгнал, но изрита нещо в тъмното. Инстинктивно се дръпна назад и зачака, но нищо не се случи. Клекна и предпазливо опипа предмета — пластмасова бутилка с някаква течност.

Отвинти капачката и вдигна бутилката към носа си. Не миришеше на нищо. Топна десния си показалец вътре. Течността приличаше на вода и едва тогава Карлос осъзна колко е жаден. Внимателно вдигна пръста си и го докосна с език — нямаше вкус, чиста вода.

Може би убиецът не искаше да го убие, поне засега. Имаше такива случаи — убийци да държат жертвите си в плен за известно време, преди да ги убият. Ако му се предоставеше шанс да влезе в схватка с похитителя, Карлос трябваше да пази силите си. Той пак потопи пръста си в течността и го лапна. Този път беше сигурен — това бе вода. Бавно вдигна бутилката към устните си и отпи глътка. Задържа течността в устата си, без да преглъща. Нямаше вкус. Накрая преглътна и се почувства като в рая.

Изчака няколко минути, ако стомахът му реагира по някакъв начин, но нищо не се случи. Бързо отпи още три-четири глътки. Водата не беше студена, но му вдъхна живот.

Отново завъртя капачката и седна с лице към дървената врата и с бутилката между краката. Тази вратата бе единственият начин да се влезе или излезе и Карлос се надяваше, че рано или късно ще се отвори. Трябваше да измисли план, но нямаше време.

След петнайсет минути му се доспа. Започна да се пляска по бузите с две ръце в опит да се разсъни, но нямаше ефект. Преди да изпадне в безсъзнание, вдигна пластмасовата бутилка и я запрати по вратата. Разбра какво е направил. Беше се приспал, доброволно.

Робърт стана в пет часа след тежка нощ. Беше успял да задреме на няколко пъти, но за не повече от двайсетина минути. Двойната доза уиски му беше помогнала, но не достатъчно. „Ако и тази нощ се случи същото, ще трябва да прибягна към бутилка Найкил“ — помисли си. Седна в кухнята и се опита да разсее главоболието с чаша портокалов сок и силни обезболяващи.