Крис Картър - Хамелеонът се завръща

Джером издирваше извършителите от около седмица. Беше говорил с почти всеки негодяй, който му дължеше услуга. Всеки го препращаше към следващия. Поредният в списъка бе изпаднал наркоман на име Дарил.

Порочната мрежа, в която бе оплетен бизнесът с извратени порнофилми, беше твърде трудна за разплитане. Никой не знаеше нищо, а ако някой знаеше, не искаше да говори. Джером беше наясно, че Дарил не е свързан с порноиндустрията, но имаше информация, че може би знае нещо.

Дарил живееше на улицата, спеше по разни дупки. Тази вечер си правеше компания с още неколцина бездомници в луксозните руини на една полуразрушена сграда в южен Лос Анджелис. Джером просто трябваше да го открие.

От известно време чакаше търпеливо, наблюдаваше сградата от безопасно разстояние. Бяха му дали достатъчно добро описание на Дарил, но всички наоколо изглеждаха почти еднакво. Единственото улеснение за Джером беше фактът, че наркоманът бе висок около метър и деветдесет и това го правеше лесно забележим.

Беше около един, когато Джером забеляза някакъв висок, непохватен тип да пресича улицата по посока на порутената сграда. Той бързо излезе от скривалището си и го настигна.

— Дарил!

Дългучът се обърна. Дрехите му бяха мръсни и окъсани. Обръснатата му глава бе цялата в белези и струпеи. Очевидно не се беше бръснал или къпал от няколко дни. Изглеждаше уплашен.

— Кой си ти?

— Приятел.

Наркоманът изгледа Джером от главата до петите. Бодигардът се беше преоблякъл с обикновена фланелка и дънки вместо обичайния костюм за хиляда долара, но въпреки това изглеждаше твърде елегантен за тази част на града.

— Какъв приятел? — попита Дарил и направи крачка назад.

— Човек, който може да ти помогне.

Джером извади от джоба си целофаново пликче, пълно с кафеникав прах. Очите на наркомана грейнаха от възбуда.

— Какво искаш, мой човек? — попита с все така скептичен тон.

— Искам да знам дали ти си Дарил.

— Ако съм, ще ми дадеш ли пликчето?

— Зависи дали ще ми кажеш онова, което искам да знам.

Дългучът се приближи и на Джером му направи впечатление колко хилав изглежда. Можеше да му изтръгне каквато си поиска информация с обикновен бой.

— Да не си ченге?

— На ченге ли ти приличам? — измърмори Джером, като се запита защо хората винаги му задаваха този въпрос. Сякаш ако беше ченге, щеше да си признае.

— Ченгета — всякакви.

— Не съм ченге. Така, ти Дарил ли си или не?

Наркоманът се подвоуми няколко секунди, като не отместваше очи от кафявото прахче.

— Да, аз съм.

„Охо! Силата на стимула“ — помисли си Джером.

— Добре. Значи сега можем да поговорим — каза и прибра пликчето в джоба си.

Дарил посърна като малко момченце, на което са взели бонбона от устата.

— За какво искаш да си говорим?

— За нещо, което знаеш.

На лицето на Дарил се изписа съмнение.

— И какво се очаква да знам?

Джером долови нотка на враждебност в гласа му. Явно имаше нужда от още стимули.

— Гладен ли си? Можем да хапнем по нещо и да пием кафе. Зад ъгъла има денонощно кафене. Хайде да поговорим там, аз черпя.

Дарил се поколеба, но кимна:

— Да, кафе и нещо за ядене ще ми дойде добре.

Тръгнаха мълчаливо, Дарил вървеше на две крачки пред Джером. Влязоха в празното кафене и седнаха в дъното. Джером поръча кафе и палачинки, а Дарил — двоен сандвич с кашкавал и пържени картофи. Бодигардът не бързаше да яде, докато Дарил излапа всичко за нула време.

— Искаш ли още? — попита Джером, след като наркоманът омете чинията си.

Дарил довърши последните глътки бира от чашата си и се оригна шумно.

— Не, благодаря. Това ми дойде много добре. И така, какво те интересува?

Джером се облегна небрежно назад.

Искам информация за едни хора.

— Хора ли? Какви хора?

— Не много симпатични.

Дарил почеса брадясалото си лице и кривия си нос.

— Всичките ми познати спадат към тази категория — отбеляза, като се усмихна леко.

— Доколкото ми казаха, ти не се познаваш лично с тези хора. Просто знаеш как мога да ги намеря.

Дарил вдигна вежди:

— Ще ми кажеш ли нещо повече?

Джером се наведе напред и постави ръцете си върху малката маса. Изчака Дарил да направи същото.

— Интересуват ме едни мръсници, които отвличат жени, за да снимат извратено порно, и после ги убиват пред камерата — прошепна негърът.

Дарил се дръпна рязко, като за малко не събори кафето му.

— Я стига бе, човек! Знаех си, че това са глупости. Не знам нищо за това.