Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Аз ще свърша тази работа. Имаме само три списъка. Няма да ми отнеме повече от час.

В службата винаги имаше какво да се прави, но Робърт беше прав. Тази нощ нямаше какво повече да свършат. Карлос си спомни какво се беше случило миналата вечер с Ана и реши поне веднъж тази седмица да се прибере, преди тя да си е легнала. От няколко седмици работеха без почивка, без да държат сметка за времето. Дори кратко прекъсване щеше да му дойде добре.

— Да, Ана ще е доволна, ако се прибера навреме.

— Така е — съгласи се Робърт. — Мини да купиш някакви цветя, докато се прибираш. Не някой евтин букет, а нещо хубаво. Запомни, че като купуваш подарък на някого, показваш загрижеността си за него. Затова й избери нещо, което обича.

Карлос послуша съвета на Робърт и се отби в „Маркис“, малък супермаркет на булевард „Рампарт“. В магазинчето имаше почти всичко, от цветя до алкохол, а сандвичите с кюфте и кафето също не бяха лоши. Като млад детектив Карлос доста често се беше отбивал оттук. Трябваше да направи малко отклонение от обичайния си маршрут, но Ана щеше да оцени усилията му.

Високата руса красавица на касата го посрещна с широка усмивка, показвайки безупречните си зъби. Карлос също се усмихна и прокара пръсти през косата си, за да си придаде малко по-представителен вид.

Реши да купи освен цветя и бутилка хубаво червено вино. Отдавна не бяха сядали на чашка, а Ана обожаваше „Риоха“. Цветята бяха изложени на самия вход на магазина, но Карлос ги отмина засега.

— Извинете, къде е виното?

— Ей там, отзад — отвърна блондинката и се усмихна още по-лъчезарно.

Асортиментът не беше потресаващ, но пък и Карлос не разбираше особено от вино. Затова избра бутилката според цената. „Колкото по-скъпо, толкова по-хубаво“ — предположи. Върна се при цветята и хареса букет красиво аранжирани червени рози.

— Това ще бъде — каза, като остави всичко на щанда.

— Четирийсет и деветдесет и пет.

Карлос даде три двайсетачки.

— Дамата явно е голяма късметлийка — коментира момичето, докато му връщаше рестото.

— Моля?

— Дамата, за която са цветята… голяма късметлийка — усмихна се продавачката и на Карлос му направи впечатление колко млада и красива беше.

— О! Благодаря.

— Наблизо ли живеете?

— Хм… не. Просто минах да купя тези неща. На път сте ми.

— О… жалко. Но може някой път пак да се отбиете.

Карлос не отговори, само се усмихна смутено.

Докато вървеше към колата си отвън, отново се замисли за разговора в магазина. Беше удивен, че продавачката се опита да го сваля. Не му се беше случвало отдавна.

Единствената друга кола на паркинга беше чисто нов микробус „Шевролет“. Карлос отвори дясната врата на автомобила си и внимателно остави розите на седалката. Отново се замисли за събитията от деня. Все още му беше трудно да повярва колко си приличаха Джени Фарнбъро и Виктория Бейкър. Той не вярваше в съвпадения, но и не му се вярваше едновременното изчезване на двете жени да е било планирано. Убиецът не държеше жертвите си дълго. Отвличаше ги, измъчваше ги и след няколко дни ги захвърляше мъртви някъде. „Убил е Вики Бейкър — размишляваше Карлос. — Значи Джени Фарнбъро просто се е скрила някъде“.

Изведнъж си спомни, че още не са отменили заповедта за следене на Краля. Събитията през изминалите дни се бяха случили толкова бързо, че съвсем беше забравил за това. Трябваше да се обади на колегите си и да им каже да прекратят следенето. Той извади мобилния си телефон и затърси номера. Толкова бе вглъбен в мислите си, че не забеляза как някой се промъква зад гърба му. Твърде късно видя отражението на тъмния силует върху лъскавия капак на колата. Преди да успее да се обърне към нападателя, нещо убоде врата му.

Приспивателното подейства почти мигновено. На Карлос му причерня, коленете му омекнаха. Изпусна телефона и го чу как се разбива на асфалта. Опита се да се задържи за вратата, но не успя и в следващия момент нападателят го повлече към микробуса.

Джером трябваше да се отбие на още едно място, да се види с още един човек, преди да се прибере вкъщи за поредната кошмарна нощ. Краля му беше дал една-единствена задача — да открие онези, които бяха убили Джени.

Беше видял доста хора да умират по различни начини, мнозина — от неговите собствени ръце, и никога не се беше притеснявал от това. Предсмъртните изражения на лицата им никога не го преследваха, но сцените от диска, който бе гледал с шефа си в лимузината, не можеха да се изтрият от паметта му. Не му даваха да заспи, убиваха апетита му. Тя му липсваше. Джени му беше любимка. Винаги усмихната, винаги позитивно настроена към всичко. Колкото и лошо да беше положението, тя винаги намираше добрата, смешната страна.