Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Мислиш ли, че не знам, капитане?

— В момента нямаш партньор. Нямам кого другиго да ти дам, а дори да имах… нямаше да го направя.

— Какво се случва, по дяволите, капитане?

— Виж какво, Хънтър. Знаеш, че се доверявам на интуицията ти. През всички тези години, през които си работил в отдела, тя нито веднъж не ти е изневерявала. Ти имаш нещо като шесто чувство за тези неща, но сега не мога да те защитя.

— Какво искаш да кажеш?

— Началниците ме притискат, от кмета до главния комисар. Искат отговори, а аз не мога да им ги дам. Сега те командват парада и аз нямам думата. Нещата са извън контрол. Вече говорят, че ще извикат на помощ ФБР. Истински късмет ще е, ако си запазя работата.

Робърт потърка лицето си с две ръце.

— Ако ме извадиш от разследването, ще направиш голяма грешка.

— Е, няма да е първата в това разследване, нали?

Вратата се отвори и дребната тъмнокоса сестра влезе.

— Господа, това е болница, не стадион. — Обърна се към Робърт: — Може би пак трябва да ви приспя.

— Няма да стане — възкликна той и скочи на крака. — Къде са ми дрехите?

— Трябва да останете под наблюдение поне двайсет и четири часа — възрази сестрата и се приближи.

— Тая няма да стане, сладурано. Дръпни се и ми покажи къде са ми дрехите.

Тя погледна капитан Болтър, като се надяваше на подкрепа, но не я получи. Колебливо посочи малък гардероб отдясно на вратата.

— Там са.

— Аз ще се оправя с него — каза Болтър, като махна към вратата. Изчака, докато раздразнената сестра излезе. — Вземи си почивка, Хънтър.

— Какво?

— Трябва да си починеш. Искам да си вземеш отпуск, след като запознаеш Мат и Дойл с материалите по случая.

— Отстраняваш ли ме?

— Не, само искам да си вземеш отпуск.

— Това разследване има нужда от мен, капитане.

— Разследването има нужда да запознаеш с него двама нови детективи и да излезеш във ваканция. Това не е молба, Хънтър. Вземи си отпуск, влез във форма и забрави за този случай. Ти стори всичко, което можеше. След като се върнеш, ще поговорим какво ще правиш по-нататък. — Болтър спря на вратата. — На твое място бих послушал сестрата. Може би не е зле да останеш и през нощта тук.

— И това ли е заповед? — попита Робърт, като подигравателно козирува на началника си.

— Не, само съвет. Но се тревожа.

— За какво?

— За теб. Убиецът е нападнал Гарсия, сега ти си на ред.

— Ако искаше да ме убие, вече да съм мъртъв.

— Може би иска да те убие сега, което вероятно е причината за експлозивите в стаята. Може да му е омръзнало от игрички и сега да иска да те ликвидира.

— Да заповяда — предизвикателно заяви Робърт.

— О, да. Ти си човекът, който не се бои от смъртта, коравото ченге.

Робърт сведе очи.

— Ти не си супергерой, Хънтър. Какво ще направиш, ако убиецът е решил да те ликвидира тази нощ? Някакво тайно оръжие ли ще извадиш?

— Защо ще ме ликвидира?

— За да свърши онова, което е започнал.

Робърт не знаеше какво да отговори. Сведе очи към босите си, покрити с мехури крака.

— Знам, че си силен. Издръжлив си, но точно сега си отслабен… физически и психически. Ако той реши да те убие в близките няколко дни, ще има твърде голямо преимущество.

Детективът трябваше да признае, че капитанът е прав. Побиха го тръпки.

— Помисли добре, Хънтър, не бъди глупак. Ти не си свръхчовек. Прекарай нощта, тук, където има хора да те пазят.

— Нямам нужда от бавачка, капитане — измърмори Робърт, като се приближи до прозореца.

Капитан Болтър знаеше колко е безсмислено да се опитва да вразумява Хънтър. Беше пробвал много пъти досега. Робърт погледна към оживения болничен паркинг.

— Колата ми. Какво стана с колата ми?

— Закараха я в отдела. Ако искаш, мога да ти я докарам утре.

Робърт се обърна към началника си.

— Няма да остана тук тази нощ, капитане. Ще взема колата си на път за вкъщи.

— Както искаш. Няма да споря с теб. Вземи си почивка утре и вдругиден. После искам да информираш Мат и Дойл.

Болтър излезе и затръшна вратата след себе си.

Робърт слезе от таксито и погледна сградата на отдел „Грабежи и убийства“. Цялото тяло го болеше. Нуждаеше се от почивка, но знаеше, че за нищо на света не би прекарал нощта в болничната стая.

Започна да го измъчва чувство за вина. Трябваше да остане при Карлос, трябваше да бъде до партньора си, но каква полза щеше да има от това? „Жена му е с него — в добри ръце е“ — помисли си. Още на заранта щеше да се върне да го види.

Замайването му бе понамаляло, но не достатъчно, за да може да кара. Може би едно силно кафе щеше да му помогне.