Крис Картър - Хамелеонът се завръща

Робърт остави вратата да се затвори бавно след него и огледа празния кабинет. Спря погледа си върху осеяното със снимки табло. Девет жертви го гледаха. Девет души, на които не беше успял да помогне, но с натискането на едно копче бе предотвратил увеличаването им на единайсет. Спомените от старото перално помещение се върнаха и изведнъж в стаята стана студено. Мисълта колко близо до смъртта са били двамата с Карлос го накара да потрепери. В гърлото му заседна буца.

Бавно си приготви кафе, както го беше научил Карлос, и това събуди нов порой от спомени.

Защо Карлос? Защо полицай? Защо беше похитил партньора му, а не него? Защо нямаше белег, защо го нямаше двойния кръст на врата? Защо? Може би Карлос не беше нарочен да умре или пък нямаше смисъл да се маркира жертвата, когато стаята така или иначе щеше да бъде унищожена от експлозията. Робърт беше сигурен, че убиецът работи по план от самото начало, и може би капитанът бе прав, може би престъпникът беше постигнал целта си и сега Робърт оставаше последното парче от мозайката.

Наля си голяма чаша кафе и седна на бюрото си може би за последен път. Новият списък с пациенти, който бе взел сутринта, все още беше отгоре. Всеки друг ден щеше да включи компютъра си и да започне да проверява имената в полицейския архив, но днес не беше обикновен ден. Днес той бе претърпял поражение. Убиецът беше победил. Каквото и да станеше отсега нататък, дори двамата нови детективи да заловяха Ангела на смъртта, Робърт Хънтър беше загубил. Убиецът се беше оказал по-способен от него.

Той докосна долната си устна и усети пулсирането й. Облегна се назад, подпря главата си на стола и затвори очи. Имаше нужда от почивка, но не знаеше дали ще успее да заспи. Може би беше най-добре да се напие. Това със сигурност щеше да облекчи болката му.

Робърт разтърка слепоочията си и се замисли какво да прави сега. Имаше нужда от свеж въздух, имаше нужда да излезе. Може би да се върне в службата не беше добра идея — особено тази нощ.

Звънът на мобилния телефон прекъсна мислите му.

— Детектив Хънтър.

— Робърт, Стивън се обажда.

Беше забравил за хората, които трябваше да следят Краля. Стивън беше един от тримата в екипа, който държеше престъпния бос под двайсет и четири часово наблюдение.

— Бога ми, Стивън! Бях забравил да отзова екипа. Можете да престанете да го следите. Това беше погрешна следа.

— Благодаря, че ми казваш — измърмори Стивън леко раздразнено.

— Извинявай, човече, но днес се случиха много неща. Не съм имал време да помисля.

— Значи не те интересува какво се случва тази нощ, така ли?

— Какво се случва тази нощ? — попита Робърт със засилен интерес.

— Не знам точно, но е нещо голямо.

Робърт последва указанията на Стивън и двамата се срещнаха до изоставената фабрика в Гардена.

— Боже! Какво ти се е случило? — попита Стивън, когато видя надраното лице на колегата си.

— Дълга история. Какво става тук?

Стивън му подаде бинокъл.

— Там долу, в задната част на сградата.

Робърт погледна натам.

— Много е тъмно. Какво трябва да гледам?

— Близо до северната стена. Ето там — посочи Стивън.

— Чакай… Това микробус ли е? — попита Робърт малко по-заинтригувано.

— Микробусът на Краля. Преди около половин час пристигна с четирима от своите хора и слязоха в подземието в задната част на сградата. Носеха малък арсенал.

Интересът на Робърт се увеличи.

— Какво става?

— Не знам, но разделихме екипа на две. Едните наблюдавахме Краля, а другите следяхме дясната му ръка, оная горила.

— Да, и какво?

— Ами през последните няколко дни се случва нещо. Усилено търсят нещо или някого. Каквото и да е, мисля, че вече го намериха.

Робърт погледна набързо сградата. „Краля не знае, че жертвата не е Джени — помисли си. — Търсил е убиеца и може би е попаднал на следа“.

— Къде са другите от екипа?

— Освободих ги. Нали каза, че не искаш повече да следим приятеля ти наркопласьор. Показвам ти това, защото помислих, че може да ти е интересно. Сега и аз си тръгвам.

— Преди това кажи къде точно отидоха.

— Виждаш ли пътечката зад главната сграда? — Стивън отново посочи към фабриката. — Тръгни по нея. Там влязоха, но трябва да си луд, ако отидеш сам. Къде, по дяволите, е новият ти партньор?

Робърт се поколеба, преди да отговори с не много убедителен тон:

— След малко ще дойде.

— Искаш ли да се обадя за подкрепления?

— Не, ще се справим.

Робърт знаеше, че капитан Болтър ще получи удар, ако поиска подкрепления след разговора, който бяха водили по-рано.