Винс Флин - В случай на опасност

— Няма как да ги открием дори да има. Аз не се нагърбвам с тази задача. Нямаме никаква представа от техниката им.

Карим се замисли за момент.

— Искам да го видя.

— Не — възпротиви се Хаким. — Не можем да допуснем да види лицето ти. Трябва да тръгваме. — Посочи Абад. — Той трябваше да ни предупреди изобщо да не идваме.

— Тук аз командвам — твърдо заяви Карим. — Няма да се задоволя с жалкия ти резервен план.

Хаким въздъхна; знаеше, че никога няма да разубеди Карим. Обърна се към Абад:

— Пази ли го някой?

— Да.

Хаким тръгна към стълбите и направи знак на Карим да го последва. Когато останаха сами, погледна приятеля си и измърмори:

— Ти сякаш си сляп, когато става дума за него. Тази сутрин уби човек, триста пъти по-умен от този кретен; човек, който с нищо не застрашаваше плана ти. А този още го търпиш.

Положението беше доста по-сложно, но на Карим не му се обясняваше сега.

— По-късно ще говорим за това. Хайде… заведи момчетата на другото място, което си подготвил. Ще държим връзка.

— Ами ако не се обадиш?

— Ако не се обадя до седем часа сутринта, незабавно пристъпете към резервния план.

Хаким не помръдна, затова Карим го хвана за рамото и го побутна към вратата. Когато приятелят му тръгна, даде знак на Абад да го води. Накара го да постави постове. После влезе сам в склада. Не си даде труд да крие лицето си.

Погледна чернокожия, седнал на пода. Глезените, коленете и китките му бяха омотани с водопроводно тиксо. Карим го огледа внимателно. Забеляза добрата му физическа форма и се втренчи в очите му. Стори му се твърде спокоен за положението, в което се намираше. Арабинът извади ножа си и попита:

— Как се казваш?

— Мохамед — отговори негърът през зъби и го погледна предпазливо, сякаш преценяваше ситуацията.

— Аха. Сигурно.

Карим се усмихна и насочи ножа към пленника. Приближи се. Негърът присви очи, но не извика от страх и това също направи впечатление на арабина. Карим хвана ножа обратно, дръпна яката на пленника и разряза фланелката над рамото му.

— Какво правиш? — извика черният.

— Когато се биех в Афганистан, съм убил доста американци.

— Браво на теб. Това е несправедлива война.

— Така е — кимна Карим. — Често ги събличахме и ги излагахме на показ за местните селяни.

Този път така нареченият Мохамед не каза нищо.

— Всички до един бяха татуирани.

Карим видя страх в очите на чернокожия. Продължи да реже фланелката му. На десния бицепс нямаше нищо, но на левия видя мастило. Грубо премести пленника и се усмихна. Върху ръката на негъра беше татуирана глава на орел с отворена човка и думите: „Креслив орел“.

— Аха… виждам, че си бил в армията.

— Много хора са били в армията.

— Много ли хора служат в елитни подразделения като Сто и първа въздушна дивизия? — Той почака да чуе отговор, но не получи. — Как се казваш?

— Казах ти… Мохамед.

— Не. — Карим приближи ножа до лицето на негъра. — Питам за истинското ти име. Името, с което те знаеха в армията.

Неш намери жена си в кабинета на първия етаж. Проверяваше електронната си поща. Той влезе и затвори очи. Маги го погледна. Личеше, че е ядосана. Той се вгледа в намръщеното й лице, обърнато в профил, в изящната й фигура. Като дете беше ходила на уроци по балет. Много я обичаше, но в този момент всичко му напомняше каква разглезена кучка може да бъде понякога. „Слушай Маги или бягай“ — обичаха да казват двамата му братя и сестра му.

Той седна на мекото кожено кресло до камината и каза:

— Не се ли интересуваш какво мисли синът ти за случилото се?

Тя не си направи труда да го погледне.

— Спести си думите. В момента пиша писмо до директорката. Ако съм достатъчно убедителна, може да спася амбициите на сина ни за добро образование.

— Мисля, че това са твоите амбиции, Маги.

— Ако се опитваш да ме предизвикаш, просто излез. Хайде. — Посочи му вратата. — Единственият начин да го спасим е, като помолим за прошка. Съгласна съм на всякакво наказание, само да не го изключат. Ще уведомя и няколко учители, че ще му забраним да играе лакрос.

— Как не! Няма да го спираме да играе лакрос и трябва да разбереш, че той не е някой от клиентите ти. Няма да използваш адвокатските си трикове.

— О… и още как! Край на лакроса — заяви Маги, сякаш беше свършен факт. — И онзи летен лагер, на който искаше да отиде… може да забрави за него. Чакай само да изпратя това писмо и после…