Винс Флин - В случай на опасност

Когато наближиха, забелязаха някакъв силует на един от горните прозорци. Джамията бе на първия етаж; на втория и третия имаше офиси и апартаменти. Сградата заемаше една четвърт от карето между четири улици и макар че беше грозна, добре изпълняваше функцията си. От вратата на два-три метра пред тях излезе облак тютюнев дим. Двамата забавиха ход.

— Джо — каза Карим с най-доброто си американско произношение.

От вратата надникна дребосък с голям нос и още по-големи уши. Усмихна се нервно:

— Чък?

Дръпна още веднъж от цигарата, след което я хвърли на тротоара и излезе да ги посрещне. Протегна ръце.

— Радвам се да те видя.

Двамата се прегърнаха и се разцелуваха по двете бузи. Дребосъкът прегърна Хаким и тримата влязоха.

— Насам.

Джо открехна една врата, зад която започваше стълбище.

Слязоха по скърцащите дървени стъпала в мазето и се озоваха в голямо помещение с нисък таван, под който минаваха голи тръби. На всички стени имаше рафтове, а от лявата страна — стар товарен асансьор, излизащ на уличката зад сградата. Хаким го погледна, защото си спомни как миналата седмица го беше използвал, за да разтовари една много важна доставка. Имаше и други складови помещения и две офисни в задната част на подземието.

— Защо си толкова нервен? — попита Карим дребосъка.

На Хаким въпросът му се стори глупав, защото домакинът им винаги изглеждаше неспокоен по някаква причина.

— Случи се нещо — нервно отговори мъжът, когото наричаха Джо.

— Какво? — изведнъж се обезпокои Карим.

Истинското име на дребосъка бе Абад бин Бааз. Той също беше от Саудитска Арабия и с Карим се познаваха от студентските си години в университета „Крал Фейсал“. После бяха учили заедно и в Ислямския университет в Медина. Хаким го наричаше галено „Порчето“ заради външния му вид. Беше нисък, с голям крив нос и щръкнали уши, които се опитваше да прикрива, като си пускаше дълга коса.

Абад нервно запристъпва от крак на крак и посочи коридора, водещ към складовете и офисите. Погледна Хаким:

— Поставих камера, както предложи.

Хаким почувства погледа на Карим върху себе си, затова се обърна и бързо обясни:

— След като получихме пратката, сложихме катинар и аз го накарах да инсталира малка охранителна камера, за да наглеждаме нещата.

Карим се обърна пак към Абад:

— Продължавай.

— Всеки ден гледам записите. — Дребосъкът неспокойно потърка ръце. — Има един човек, дето ни помага от време на време. Няколко пъти го виждах на записа, но не ми направи впечатление. Снощи обаче по време на молитвата забелязах, че се е измъкнал, затова взех няколко души и слязохме.

— По тези стълби ли? По които сега дойдохме?

— Да, и го заварихме по-натам по коридора.

Карим и Хаким се спогледаха.

— Сигурно ви е чул — отбеляза Карим.

— Така мисля.

— Какво правеше?

— Беше в едно от складовите помещения и местеше някакви сандъци. Докато другите го разпитваха защо не е на молитва, аз влязох в офиса и прегледах записа.

— И? — подкани го Хаким, който се опасяваше, че вече се досеща за отговора.

— Видях, че е правил нещо около вратата. Затова грабнах пистолета и го заплаших. Завързахме го и го претърсихме.

— Намерихте ли нещо?

— Това.

Абад извади нещо, приличащо на миниатюрен зъболекарски инструмент, и три картончета в прозрачно вакуумно пликче.

Сърцето на Хаким се сви.

— Това е шперц, а тези картончета… — затвори очи и понижи глас — … се използват за откриване на химикали…

— Какви химикали? — попита Абад.

— От онези, които се срещат в експлозивите.

Хаким направи една крачка и погледна към стълбището. Вече си представяше как нахлуват въоръжени федерални агенти.

— Разпитахте ли го? — попита шепнешком.

— Нямах време за това.

Хаким погледна Карим, сякаш казваше: „Нали те предупредих.“ Беше му казал, че Абад не е подходящ за задачата. Приятелят му бе отвърнал, че човекът просто е карък. Хаким заяви, че е карък, защото е глупак. Той хвана Карим за ръката и каза:

— Да се махаме оттук.

Карим дръпна ръката си.

— След малко. — Обърна се към Абад: — Каза ли ви нещо?

— Твърди, че си правим прибързани изводи. Само искал да се увери, че в склада всичко е наред.

— Това не ми харесва — измърмори Хаким.

— На мен също — каза Карим. — Но преди да се откажем от тази възможност, искам да съм сигурен. — Погледна Абад: — Провери ли за подслушвателни устройства?

Преди дребосъкът да отговори, Хаким се намеси: