Винс Флин - В случай на опасност

— Иди да почетеш в леглото на мама. Ще дойда да те извикам, като свърша.

— Какво става? — прошепна Джак.

— Всичко е наред, приятел.

Той го побутна към вратата и затвори след него. Приближи се до леглото на Рори, седна на ръба и постави ръка върху гърба на големия си син.

— Рори, опитай се да се успокоиш. Искам да ми разкажеш какво се случи.

Момчето изхлипа:

— Какво значение има?… Мама не се интересува.

— Аз се интересувам. Затова престани да плачеш и се обърни. — Потърка сина си по гърба и добави: — И аз доста съм се бил, когато бях на твоите години. Баща ми казваше, че за да има сбиване, трябват двама души. Майка ти не разбира, защото е жена, но аз знам. Ти си добро дете. Съмнявам се, че си се нахвърлил да биеш Дерек безпричинно… Особено като знам какво разглезено мамино детенце е — добави съзаклятнически.

Рори се обърна и се успокои достатъчно, за да започне да разказва:

— Ами, свършихме тренировката по лакрос… и чакахме репетицията на театралния кръжок… който го мразя… но мама ме накара да се запиша.

Като спомена майка си, Рори отново се разхлипа.

— Я се стегни! — смъмри го Неш.

— Дерек чакаше да го вземат и започна да приказва за Шанън. Говореше… разни неща.

— Какви неща?

— Каза, че тя била… и че той искал… такова… искал да прави секс с нея… само че използва други думи. Използва думата, която сте ни забранили да казваме.

Майк почувства как гневът му нараства.

— Коя дума.

— Онази трибуквената.

„Шибано копеленце“? — помисли си Неш.

— Това ли е всичко?

— Казах му да престане, защото ще го ударя… и тогава той започна да говори за мама.

— Така ли? — изненада се Неш. — Какво каза?

Момчето потрепери.

— Предпочитам да не казвам.

— Кажи ми — настоя Неш.

— Каза… че мама е…

— Какво?

— Нарече я МИЧКА.

— МИЧКА? — не повярва Неш. Знаеше, че съкращението означава „майка, която искам да чукам“. — Какво друго каза?

— Каза, че иска да прави с мама същото, което беше казал за Шанън.

— И тогава ти го удари.

Рори кимна.

— Хубаво.

— Значи няма да ме накажете? — обнадеждено попита момчето.

— Ако зависи от мене, не. — Неш се наведе и го целуна по челото. — Нека да поговоря с майка ти, после ще те извикам.

Той се изправи и тръгна към вратата. Там спря и пак се обърна към сина си:

— Рори, харесва ли ти да учиш в „Сидуел“?

Синът му поклати глава и сълзите му отново потекоха. Неш се почувства като абсолютен нещастник, че не се е застъпил за сина си. Че не е ударил по масата и не е наложил волята си. Работата го съсипваше и семейството му страдаше от това. В този момент реши, че ще направи каквото трябва за Рори и ще сложи всичко в ред.

Джамията беше превърната в магазин в един престъпен квартал на около два километра източно от Капитолия, недалеч от гробището на Конгреса. Сградата бе триетажна, с тухлени стени, олющена боя и прогнили дървени дограми. Микробусът обиколи веднъж квартала да видят дали някой не наблюдава, но всичко изглеждаше нормално. Освен това техният човек не беше използвал предварително уговорената парола, за да ги предупреди за опасност. Хаким спря от другата страна на улицата на две пресечки от джамията и даде ключовете на Фарид. Младежът, ако видеше нещо необичайно или не получеше сигнал от тях до петнайсет минути, трябваше да отиде в малък склад, който Хаким бе взел под наем, на няколко километра от това място.

Карим и Хаким провериха оръжията си, преди да слязат. Карим взе радиостанцията и я пъхна в големия преден джоб на анорака си. Двамата се спогледаха, кимнаха си и слязоха. Тръгнаха един до друг по улицата. Докато Хаким вървеше спокойно, Карим бързаше пред него. И докато Хаким разглеждаше оградената с дървета улица, погледът на приятеля му нервно се стрелкаше от една паркирана кола към друга.

— Успокой се — каза Хаким. — В такъв квартал това, че изглеждаш нервен, е достатъчен повод за полицията да те спре за разпит.

Карим забави крачка, изравни се с приятеля си и с усилия престана да се оглежда. Успокояваше го фактът, че отиват в джамия. Ако не беше го наблюдавал в Афганистан със собствените си очи, никога нямаше да повярва, но това бе самата истина — американците не нападаха храмовете. Дори от джамията да стреляха по тях, те чакаха с часове, дори с дни, докато дойдат афганистанските войници да прочистят. Самите американци обаче никога не щурмуваха храмове. Това позволяваше на „Ал Кайда“ и талибаните да крият много оръжие в джамиите по селата, когато се оттегляха. През пролетта започваха нова офанзива или просто грабваха пушките и продължаваха боевете. За Карим това бе един от най-ярките примери за глупостта и слабостта на американците.