Винс Флин - В случай на опасност

— Трябва да се обадим — каза Хаким, като погледна в огледалото за обратно виждане и премина в съседната лента.

Карим погледна часовника на таблото. Зелените цифри показваха 10:27. Пътуваха близо седемнайсет часа, през повечето време по шосе №95. Както много често ставаше през последната година, вярата им отново щеше да ги заведе на позната територия. Той взе телефона от централната конзола и го разгледа. Намери червеното копче за включване на непознатия апарат, понечи да го натисне, но се подвоуми. Повечето хора виждаха в мобилния телефон само удобството, което им осигуряваше. Съвсем друго отношение обаче имаха онези, които се бяха сражавали срещу американците в Афганистан и Ирак. За тях телефонът бе като игра на руска рулетка. Всеки път, когато го включиш, е предизвикателство към съдбата. Зауахири и Бин Ладен не използваха мобилни телефони от години, а другите водачи на „Ал Кайда“ и талибаните прибягваха до тях само в краен случай. Десетки бяха убити или заловени след обаждане по телефона. Само минута да поговориш и в следващия момент някоя ракета те удря и те разкъсва на парчета.

— Хайде — подкани го безгрижно Хаким. — Не забравяй, че тук сте като игла в копа сено.

Бяха обсъждали тази тема безброй пъти. В планинските райони на границата между Афганистан и Пакистан на хиляди квадратни километри живееха по-малко от един милион души. Много малко от тях имаха мобилни телефони, а покритието на цифровите и аналоговите беше изключително ограничено. Единствените, които работеха добре, бяха сателитните, а те криеха още по-голяма опасност. Сателитните телефони бяха изключително скъпи и редки и използваха изкуствените спътници на орбита около Земята, които бяха почти без изключение собственост на западни телекомуникационни компании. Но това не беше всичко. Говореше се, че правителството на САЩ има шпионски сателити за милиарди долари, застинали на геосинхронна орбита над района, а също дистанционно управлявани разузнавателни самолети. Ето защо бойците в Афганистан се въздържаха да използват мобилни телефони. В Америка обаче почти всеки имаше и властите нямаха право да подслушват разговори без разрешение от съда.

Карим затвори очи и натисна копчето. След десет секунди дисплеят светна. Той се огледа и започна да набира номер, който знаеше наизуст. Със запотени ръце вдигна телефона до ухото си и се заслуша в странните сигнали.

— Ало — чу се глас от другата страна, издаващ само следа от чужд акцент.

— Джо — пресипнало каза Карим. — Чък се обажда. Как си?

След пауза, малко по-дълга от обичайното, гласът отговори:

— Добре съм, Чък. В града ли си?

— Да.

— Ще се отбиеш ли да се видим?

— Да.

— Кога идваш?

Карим закри телефона с ръка и попита:

— След колко време ще стигнем?

— Двайсет минути.

Той каза кога да ги очакват и затвори.

— Звучеше нервно — отбеляза.

— Нормално е — сви рамене Хаким.

— Колко още ще ми се сърдиш?

— Не знам. Колко още невинни хора ще убиеш?

Въпросът не беше неочакван, но Карим се засегна.

— Няма война без жертви.

— Когато ти си наблизо, със сигурност.

— Нима предпочиташ да оставиш цялата операция в ръцете на едно двайсет и три годишно хлапе, което не е засвидетелствало никаква вярност към каузата.

— Пак това елементарно мислене.

— Благодарение на това елементарно мислене сме стигнали дотук.

— Не — упорито поклати глава Хаким. — Дотук стигнахме благодарение на мен и това двайсет и три годишно хлапе, на което ти се отблагодари с куршум в главата.

Карим не желаеше да се карат повече. Поне не сега. Искаше да се наслади на този велик момент, когато навлизаха в сърцето на американската столица.

— Какво искаш да направя сега?

— Искам да започнеш да се съветваш с мен, преди да направиш друга такава глупост. Живял съм доста в тази страна. Разбирам начина им на живот. Знам кое може да мине незабелязано и кое — не. Въпреки всички филми, които си накарал хората си да гледат, въпреки всички уроци те все още говорят като чужденци. Държат се неспокойно, което ще възбуди подозрението на американците и ще се забележи.

Карим не обичаше да го критикуват.

— Какво общо има това с убиването на хлапето?

Хаким долови цинизма в гласа на приятеля си и се сопна:

— Има много общо. Той беше наш съюзник и можехме да го използваме. Можеше да пита за посоката, когато се загубим, да поръчва храна и да прави почти всичко, без да възбуди подозрения. А всички вие… — махна назад в микробуса — … с поведението си само привличате неприятности. Днес не видях нито един от вас да се усмихне. Нито веднъж за цял ден. Каквото и да си мислиш, хората в тази страна са щастливи. Те се усмихват и когато видят мургави намусени мъже, движещи се като роботи, това започва да ги безпокои.