Винс Флин - В случай на опасност

— Каква?

— Не им казвай какво става. Просто се погрижи за нещата. Народът няма нужда да знае всичко, което прави правителството.

— Значи възможностите са разрешаване на изтезанията, забрана на изтезанията и заравяне на главата в пясъка, така ли?

— Именно.

— Това е смехотворно.

— Това е действителността, Бабс.

Тя енергично поклати глава:

— Това е интелектуален мързел.

— Може би… а може би не е.

— Сериозно ли говориш?

Уосън не отговори веднага. Достатъчно добре познаваше началничката си, за да знае, че е склонна изобщо да не го слуша повече. Затова внимателно подбра думите:

— Ти си умна и красива жена, Барбара. Хората те обичат. Ти си едновременно звезда и политик и винаги се справяш отлично при тези изслушвания. Изглеждаш прекрасно по телевизията, но трябва да те предупредя.

Тя завъртя отегчено очи.

— Добре, да чуем.

— Мич Рап е хубав, суров мъж. От онези мъже, които американците се надяват, че бдят над спокойствието им нощем.

— Той е хулиган.

Уосън енергично поклати глава:

— Може да е много неща, не мога да проникна в душата му, но съм сигурен, че не е обикновен престъпник. Не го подценявай. Не подценявай Айрини Кенеди и Майк Неш. Те не са глупаци и въпреки личната ти предубеденост имат чар.

— На народа му е писнало от тази война срещу тероризма, Ралф, и когато разоблича тези хора за противозаконните им действия, американците няма да бъдат доволни.

Уосън подържа чашата си с две ръце за известно време. След малко каза:

— Не бъди толкова самоуверена, Барбара.

Страх, очакване, скука, безпокойство, възбуда и сега — стаяващ дъха възторг. Микробусът превали нисък хълм и пред Карим се откри необятно море от светлини, мостове и монументи. Сърцето му затуптя лудо. Отляво видя големия квадратен бял връх на мемориала на Линкълн. Точно напред беше мемориалът на Джеферсън, а паметникът на Вашингтон стърчеше зад него като острие на огромен меч. Малко по-назад, отдясно, се издигаше Капитолия върху ниско възвишение. Самият размер на сградата бе крещящ пример за изобилието на Америка. Изобилие, което бяха придобили с насилие, арогантност и колониално господство.

По време на това пътуване Карим беше изпитал много емоции, най-вече отегчение по време на изолацията в Южна Америка. Това бе пътят към призванието му; саможертвата, която великите хора трябва да направят, за да се калят преди изпитанието, което ще ги направи по-силни или ще ги пречупи. Отегчението беше изчезнало. Сега, като гледаше светлините на вражеската столица, това изпитание му се струваше нищожно. Почуди се дали така са се чувствали великите воини на исляма, когато са гледали лагерните огньове на врага в нощта преди голяма битка. Душата му се изпълни с огромна гордост и радост, че той е избрал да нанесе този смъртоносен удар по волята на Аллах.

Карим въздъхна прочувствено. Защо беше такъв късметлия? Защо Аллах избра именно него за този съдбовен удар? Карим чувстваше призванието си по-силно от всякога. Съвсем скоро щеше да се нареди до най-легендарните пълководци на правата вяра. Това щеше да е само началото, първият от многото градове, в който щеше да всее хаос и страх сред слабите и безбожни американци.

Всичко, през което бе минал досега, щеше да е досадна подготовка за пътуването към славата. Точно както е сторил Мохамед, за да поведе милиони в борбата за исляма. Веднъж и завинаги да прогони неверниците и мръсните евреи от люлката на великата религия и да възстанови халифата. Да върне мира и справедливостта в родните си земи. Не тази глупост, наречена демокрация, с която американците толкова се гордееха. Тази порочна система на управление от народа на страна, в която царят алчността и порокът. Американците бяха разглезени поколения наред и сега щяха да загубят всичко. Карим виждаше пътя си, сякаш Аллах му беше дал карта. Американците преживяваха последните дни на неуспешния си експеримент и той щеше да помогне за падението им.

Честта бе огромна. На неговите плещи се падаше отговорността да върне историята в правия път. Ислямът отново щеше да заеме полагащото му се място на световната сцена и те щяха да прочистят земите си от неверниците. Очите на Карим бавно се напълниха със сълзи и той закри лицето си, та другите да не го видят в това състояние.

В този момент Хаким попита:

— Добре ли си?

Подаде му една от салфетките, останали от храната, която бяха взели от една закусвалня. Карим избърса очите и издуха носа си, като се опитваше да увери приятеля си, че всичко е наред. След случката в Джорджия двамата почти не бяха разговаряли. Карим не разбираше защо приятелят му е толкова разстроен от смъртта на другия шофьор. Стотици хиляди вече бяха загинали в тази свещена война. Един човек не беше по-важен от мисията. Какво значение имаше още един мъченик?