Винс Флин - В случай на опасност

Клайн замълча за известно време, после се огледа и се разсмя.

— Какво е толкова смешно?

— Не знам. Сетих се за нещо, което баща ми обичаше да казва.

— Какво?

— Той също беше прокурор. Всички известни адвокати в Ню Йорк трепереха от него. „Синко — обичаше да казва, — знаеш ли какво е общото между тях?“ „Умни са“ — отговарях аз. Той се засмиваше и казваше: „Да, така е, но общото между тях е, че всички ги мразят.“

— Старата истина, че не можеш да успееш и хората да не те намразят — съгласи се Лонсдейл.

— Вероятно.

— Не се бой, аз ще удържа на думата си. Криминалният отдел е твой.

— Не и ако Белия дом е против.

— Ако президентът иска някой от съдиите му да одобри решението, той ще го направи, повярвай ми.

Клайн отпи от чашата си и попита:

— Е, какво ще правим сега?

— Какво ще кажеш за вечеря?

— О — възкликна той, опитвайки се да си спечели една секунда повече, за да помисли, — с удоволствие бих дошъл, но имам ангажименти. Вече трябва да тръгвам.

Лонсдейл се вгледа в тези проклети сивкавосини очи и си помисли дали да не го целуне.

— Ама аз едва съм дошла.

— Закъсня с четирийсет и пет минути — напомни й той.

— Аз съм сенаторка — усмихна се тя. — Имам много ангажименти.

Клайн отстъпи крачка назад и се засмя непринудено. Вдигна чашата си и отбеляза:

— Най-хубавата сенаторка на Капитолия.

Лонсдейл се изчерви.

— С такива комплименти можеш да постигнеш всичко.

— Ще го запомня, но ще трябва да отложим вечерята.

Тя се разочарова, но не се издаде.

— Знам. И аз имам още три ангажимента за вечерта, но ми се искаше да прекарам няколко часа в приятна компания.

— Следващия път — каза той малко прибързано. — Обещавам.

— Добре. — За да не чуе и други откази, Лонсдейл му подаде бузата си за целувка и добави: — Тръгвай тогава.

Клайн целуна гладката кожа под дясната й скула и се оттегли. Тя го изпрати с поглед, докато пресичаше кабинета й, и след като той излезе, въздъхна тежко и започна да си вее със свободната ръка.

Ралф Уосън влезе в просторния кабинет и погледна подозрително умърлушеното лице на началничката си. Беше се разминал с Уейд Клайн в коридора и правилно се досети, че загрижеността на сенаторката се дължи на красивото момче-чудо от Министерството на правосъдието. Прям както винаги, той попита:

— Искаш да те чука, а?

— Моля? — погледна го тя потресена.

— Не се прави на възмутена.

— Ох…

— Знаех си.

Тя се усмихна:

— Е, може да ми е минало през ума.

— Ще спечеля цяло състояние.

Шефката му го хвана за ръката.

— За какво говориш?

— Обзаложихме се с колегите — отвърна той с престорена небрежност.

— Идиот!

— Такъв съм си.

Уосън отиде при бара. Докато си приготвяше уиски с лед, попита:

— Е, добре… защо не го направите?

Лонсдейл се разположи върху копринената тапицерия на дивана в стил ампир и събу обувките си.

— Знаеш ли защо?

— Не, не знам.

— Ами, за начало… той е малко млад.

— Това никога не е било пречка за теб.

— Сега е различно.

— В какво отношение? — попита Уосън, като се настани на едно кресло.

— Той дължи работата си на мен.

— Кого го интересува? Хората го правят постоянно.

— Женен е.

— В наши дни това няма никакво значение.

— Мислех, че се грижиш за добрия ми имидж — отбеляза тя и го погледна любопитно.

— Така е. Просто в последно време си малко напрегната.

— Напрегната?

— Разгонена — поясни Уосън, като отпи глътка уиски.

— Мислиш, че трябва да се изчукам с някого, за да ми мине?

— По принцип, да. Никой няма да те обвинява. Поне сред нашите хора. Чакалите ще се опитат да го използват срещу тебе, но в крайна сметка това само ще помогне за имиджа ти. Двамата ще бъдете идеална двойка.

— Мога да му бъда майка.

— Теоретично, да. Но ти не изглеждаш с двайсет години по-стара.

— Благодаря — усмихна се тя.

— Поне докато не се съблечеш — бързо добави Уосън.

— Ужасен си!

— Шегувам се. — Той вдигна чашата си. — Знаеш девиза ми… Само веднъж се живее. Затова започни да живееш. Изчукай се с него, освободи напрежението и забрави тези глупости с Рап и Неш.

Лонсдейл го погледна изненадано:

— Това откъде го измисли?

— Всички в екипа говорят за това.

— За Рап ли?

— Не, за това, че си незадоволена.

— Зарежи глупостите за малко. Защо, за бога, мислиш, че трябва да оставя негодниците от ЦРУ да се измъкнат?

— Не знам — сви рамене Уосън. — Защото може би постъпват правилно.