Винс Флин - В случай на опасност

Лиланд си спомни думите й и отново се замисли за възможностите си. Ако го събуди и се окаже фалшива тревога, Гарисън щеше да побеснее. Лиланд беше пуснал молба за отпуск след десет дни и смяташе да се срещне с двама приятели от академията в Истанбул. От месеци очакваше този момент. Ако се окаже фалшива тревога, Гарисън щеше да го накаже, като отмени отпуска му. От друга страна, ако го остави да спи и слуховете са верни, генералът щеше да го накаже с много повече от един отменен отпуск. Сигурно щеше да го изпрати в някое от малките бойни поделения в планината, където те бомбардират по веднъж-два пъти на ден. Лиланд си пое дълбоко въздух и взе решение. Заточението в бойно поделение беше много по-тежко наказание от отменянето на едно пътуване до Истанбул.

Реши да действа бързо. Не искаше пак да се разколебае. Леко почука на вратата, макар да знаеше, че с това нищо няма да постигне. Генералът спеше дълбоко. Лиланд леко отвори вратата, приближи се до леглото и се покашля.

— Извинете, господин генерал.

Гарисън продължаваше да хърка, затова той повтори. Генералът не помръдна. Лиланд се намръщи и леко докосна рамото му.

Гарисън потрепна и изхърка гръмогласно, поемайки си дъх. Завъртя се.

— Какво… кой е?

— Аз съм, сър, капитан Лиланд.

— Лиланд, какво, по дяволите, искаш? — изръмжа с пресъхнало гърло Гарисън. — Казал съм ти, че не искам да ме будят.

— Така е, сър, но има нещо… нещо, което трябва да знаете.

Той отстъпи крачка назад.

— Нещо? — раздразнено измърмори генералът и седна на леглото. — Дано да е важно, капитане, защото иначе ще тичаш по пистата да командваш зареждането на самолетите до края на назначението си.

Лиланд преглътна тежко, най-лошите му страхове се бяха потвърдили.

— Малко след полунощ кацна един самолет, сър.

— Тук постоянно кацат самолети — сопна се Гарисън. — Това е военновъздушна база. Това й е целта — да кацат и да излитат самолети.

Капитанът вече съжаляваше за решението си, но нямаше връщане.

— Мисля, че е свързано със затворниците, сър. Двамата главни.

Това стъписа генерала.

— Кои двама?

— Самолетът беше „Еър форс GIII“. Слязоха шестима мъже, всичките с бойни униформи. Два джипа ги чакаха на пистата.

— Кои са?

Лиланд ставаше все по-нервен. Следващата информация бе само слух.

— Не успях да проверя със сигурност, сър, но обслужващите пистата ми казаха, че са от Службата по специално разузнаване.

Гарисън хвърли одеялото и свали краката си на пода. Изруга.

— От Службата за специално разузнаване, а?

— Тъй вярно, сър.

— От колко време имаш тази информация?

— От четирийсет минути, сър.

Генералът се изправи.

— Хора от Службата за специално разузнаване идват в базата без предупреждение посред нощ, а ти чакаш цели четирийсет минути, за да ме уведомиш.

Лиланд се изпъна като струна и погледна темето на генерала.

— Сър, бяхте издали изрична заповед да не ви безпокоят.

— Бях издал изрична заповед да не ме безпокоят с баналните глупости, които според теб са важни. Когато специалното разузнаване влезе в базата ми, това е най-сериозното, което може да се случи на един командир. Последствията могат да са почти толкова катастрофални, колкото самолетна катастрофа или ракетно нападение.

— Съжалявам, сър.

— Къде са сега?

— Не знам със сигурност, сър, но май са в „Хилтън“.

Гарисън тъкмо навличаше униформата си. Спря с два крака в крачолите на панталона и се втренчи в лицето на младия капитан.

— В „Хилтън“ ли?

— Тъй вярно.

По лицето на генерала се изписа гняв.

— Как изобщо са ти дали диплома от Академията?!

Неш и Рап бяха дали на Достум ясно да разбере, че колкото и да искат да му изпратят Ал-Хак, това няма да стане. Отначало генералът не се съгласи, но след като Рап му предложи да му преведат солидна сума на сметка в женевска банка, с готовност прие плана. Малкото им представление, което бяха репетирали предварително, засега вървеше добре. Неш смяташе, че след като Ал-Хак се съгласи да говори, Достум ще е идеалният човек, който да започне разпита. Двамата мъже се бяха сражавали рамо до рамо единайсет години. Ал-Хак бе извършил непростимия си грях по време на ожесточена битка срещу талибаните за града Мазар-и-Шариф. След като станало ясно, че талибаните ще победят, той взел хората си и преминал към вражеската страна. Достум се принудил да отстъпи, а по-късно — да избяга от страната. Ал-Хак добре трябваше да си помисли, ако смяташе да лъже бившия си приятел.