Винс Флин - В случай на опасност

Неш си измисляше. Никой не беше говорил с президента и президентът не се беше срещал със сенаторите. В момента действаха без знанието на началниците си, но затворникът нямаше как да го знае.

— Сенаторите ти биха шута ей-така. — Рап щракна с пръсти. — Затова имаш две възможности. Или ще разговаряш с генерал Достум, или с нас. С нас няма да е много лошо. С генерала ще бъде болезнено. Ще спиш в лайната си, докато те държи жив. Ще остави хората си да ти причиняват неописуеми неща. Ще изпиташ болка, каквато не си си представял, че може да съществува. Ще го умоляваш да те убие и след като се е позабавлявал, той със сигурност ще го направи. — Той направи крачка назад, скръсти ръце и сви рамене: — С нас, ако ни помагаш, със сигурност ще останеш жив. След двайсетина години могат и да те освободят. Дори някой ден може да видиш внуците си.

— Изборът е прост — добави Неш, като се надяваше пленникът да ги улесни.

Ал-Хак се намръщи замислено, като комарджия, който се чуди дали да пасува, или да заложи всичко. След дълго мълчание вдигна глава и заяви:

— Не ви вярвам. Ако генерал Достум беше тук, сега щеше да стои пред мен.

— Може да се уреди — каза Неш и пресече стаята. Отвори вратата и излезе.

Рап се усмихна:

— Глупак. Генералът толкова иска да те хване, че ми предложи пари. Петдесет хиляди в брой, ако си затворя очите и го оставя да те откара в Мазар-и-Шариф. Знаеш колко трудно се разделя с парите си този човек.

След няколко секунди Неш се върна с генерала. Достум се приближи зад гърба на Ал-Хак и постави ръцете си на раменете му. По телосложение двамата мъже силно се различаваха. Достум бе поне с десетина килограма по-тежък; Ал-Хак беше съсухрен от тежкия живот в планината.

— Мохамад, от години чакам този момент — заговори генералът на узбекски, който агентите не разбираха толкова добре, колкото дари. — Замислил съм ти всякакви забавления. Има много стари приятели, които копнеят да те видят.

Ал-Хак затвори очи. Опита се да се изправи, но Достум го задържа на стола. Неш се покашля:

— Ами да ви оставим тогава насаме за няколко минути.

— Чудесна идея — възкликна Достум, като превключи на английски. — Ако обичате, извикайте телохранителите ми.

Когато двамата американци тръгнаха към вратата, ужасеният Ал-Хак започна да ги умолява да останат.

Капитан Тревор Лиланд спря пред вратата, посегна към дръжката и се поколеба. Когато работиш за човек като генерал Гарисън, това бе от ония моменти, които могат да тласнат напред или да провалят кариерата ти. Командирът на базата ценеше съня си и беше дал изрична заповед никой да не го безпокои. Лиланд си представи как Гарисън ще реагира, когато го събуди, и се разколеба. Дръпна ръката си и се отдалечи. След няколко крачки обаче забави ход и започна да размисля. Той беше адютант на бригаден генерал Скот Гарисън от девет месеца и му бе изключително трудно да задоволи всичките му изисквания. Това беше най-тежкото му назначение през шестте му години във ВВС. Гарисън, както и самият Лиланд, беше завършил Американската военновъздушна академия, но с това общото между тях се изчерпваше. Драстично се различаваха във възгледите си за службата.

Лиланд се замисли за кариерата си. Генералът едва ли щеше да му направи някаква услуга, дори да се представяше изрядно. По някаква причина Гарисън не го харесваше. Лиланд мислеше, че знае защо, но не искаше да го признае. Той умееше да предразполага хората. Бе успял да влезе под кожата на всеки командир, при когото беше служил, и да спечели симпатията му. Не и този път. Гарисън беше костелив орех и Лиланд постоянно умуваше как да обърне нещата. Дори се беше опитал да спечели на своя страна другите офицери в щаба, но без успех.

Поне за десети път през последните минути обмисляше перспективите. Ако го събуди и се окаже, че е било напразно, Гарисън щеше да превърне досадната му служба в истински ад. Ако не го събуди и слуховете се окажеха верни обаче… Лиланд потрепери при самата мисъл какво би могло да стане. Спомни си сенаторите, които бяха дошли в базата миналата седмица. Той се беше заел да изглади нещата и се погрижи политиците да получат всичко, от което се нуждаят. Гарисън не смяташе да го прави. Той мразеше политиците и висшите чиновници, които идваха да се снимат в базата, за да могат после да се перчат пред избирателите и приятелите си, че са били там, че са рискували живота си и са оцелели.

Затова Лиланд бе този, на когото се падна да им се подмазва. Правилата на играта му бяха известни. Влиятелните сенатори често ходатайстваха за офицери, които харесват. Той им беше обещал, че ще се отнасят към пленниците хуманно и ще спазват правилата. Една сенаторка го заплаши, че ако не спазва изискванията, ще го завлече пред Комисията за въоръжените сили и ще го схруска.