Винс Флин - В случай на опасност

Докато той мислеше, чернокожият попита:

— Извадихте ли снимка на оня тип, за когото ти говорих?

— Не. Не можах да изпратя човек достатъчно бързо.

— Е, днес или утре се очаква да пристигне в града.

Неш знаеше, че може да пропилее цялата сутрин в такива спорове, а нямаше време. „Една година от живота ми.“ Думите отекваха в ушите му.

— Никой не знае, че съществувам. Дай ми само два дни и се махам. Ще вляза в първия отворен бар, който видя, и ще си поръчам една голяма шибана бира. Една от ония литровите. Ще се натряскам и ще изчукам някоя мацка.

— Може ли преди това да ми докладваш? — усмихна се Неш.

— Ако носиш бира.

Неш кимна:

— Зарежи стандартните протоколи. Пращай ми съобщения на този номер. — Написа номера в ъгъла на вестника. — В десет и после пак в десет. Разбра ли?

— Да. Два пъти на ден.

— Не пропускай шибаните проверки.

— Слушам — послушно отговори чернокожият, след като получи каквото искаше.

— И имай предвид, че няма да има подкрепления, които да ти спасят кожата. Сам си. Ти дори не съществуваш.

— Не съм стигнал дотук, за да се проваля. Ще разбия тия задници.

— Два дни. Толкова ти давам. После се махаш. — Майк се наведе напред и го погледна в очите. — Ясно ли е?

— Абсолютно.

Неш сгъна страницата със спортните новини и я подаде на Джонсън. Без да каже и дума повече, стана и излезе.

Широкият коридор пред заседателната зала на Комисията по разузнаването на Сената беше пълен с обслужващ персонал. Някои изглеждаха, че вършат поръчки, но удивително много просто се мотаеха — стояха облегнати на стените и около вратите, събрани на групички с колегите си със сходни политически убеждения. Неш знаеше, че не би трябвало да се изненадва. Това беше развлечение за зле платените партийни членове — мъже и жени, боготворящи или сенатора, за когото работеха, или партията му, а по-вероятно и двете. Дребната сензация от днешния следобед бе причината да работят за такива мизерни заплати. Повечето от тях можеха да излязат на улицата и за няколко часа да си намерят работа, на която ще получават поне двойно на онова, което вземаха тук. Единственото, което ги задържаше, беше близостта до властта. Привличането на влиятелни мъже и жени, които тайно обсъждат въпроси, имащи дългосрочни последствия.

Неш се спря пред вратата и огледа лицата на консервативно облечените служители. Повечето изглеждаха наскоро завършили колеж. Той изпита гняв срещу цялата система. Тези хора изобщо не би трябвало да са тук. Нищо, казано зад вратата на зала СХ 219, не трябваше да стига до ушите им. Бяха твърде млади и твърде мотивирани политически, за да имат достъп до тайни, засягащи националната сигурност. Въпреки това имаха. Изслушването вероятно щеше да продължи до късно вечерта и по-старшите сенаторски помощници щяха да си тръгнат в близките няколко часа, за да предадат нареждания от шефовете си до екипите им, и така бавно, но невъзвратимо щеше да започне изтичане на информация. Отначало щеше да изглежда съвсем невинно.

Щеше да се разчуе кой в какво настроение е бил, кой е бил ядосан и кой се е опитвал да успокои обстановката. После щяха да изтичат факти. Десетина-двайсет процента от казаното на заседанието. Това можеше да се очаква от персонала. Истинската вреда щяха да нанесат сенаторите — мъже и няколко жени, обиграни в най-гнусната от всички игри — политиката. В областта на обществените отношения те бяха като босове на уличната мафия, готови на всичко, само и само да победят. Шестима щяха да спазват правилата до края, други шестима щяха да се сдържат, докато някой друг издаде информация. Оставаха двама-трима сенатори, в зависимост от проблема, плюс четиримата почетни членове на комисията, които бяха най-големите вредители. Точно с тях искаше да се срещне Рап и никой с изключение на Кенеди не го смяташе за разумен ход. Неш не знаеше какво е намислила, но всичко това го притесняваше. Имаше лошо предчувствие. Нямаше представа какво щеше да се случи, но мисълта караше сърцето му да се свива. Последният път, когато бе почувствал такова нещо, беше точно преди мисията му в Афганистан, където едва не загина.

Той прогони мрачните си мисли и влезе в стаята. Извади двата си мобилни телефона и ги подаде на един служител, който ги сложи в номерирани отделения за съхранение, докато собственикът им си тръгне. Внасянето на електронни устройства в секретната стая без специално разрешение бе строго забранено. Като предпазна мярка, ако някой се опита да изтегли списъка с обажданията му, съобщенията или бележника с адреси, Неш беше извадил СИМ-картите и батериите на апаратите.