Винс Флин - В случай на опасност

„Чиста загуба — помисли си Хаким, гледайки трупа. — Безсмислена загуба на човешки живот… и за какво?“

Десетте се качиха в петнайсетместния микробус и потеглиха на север по национално шосе №1. Задните стъкла бяха затъмнени, тъй че момчетата можеха да се преоблекат на спокойствие. Хаким и Мохамад бяха осигурили фланелки, чорапи, анцузи и бейзболни шапки. Всичко освен чорапите беше в синьо, бяло и червено и носеше емблемата на Американския университет във Вашингтон. Бяха купили дрехите по Интернет от магазина на университета. Микробусът беше с регистрация от федералния окръг и имаше табелка, че превозва учащи. Ако ги спреше полицията, щяха да кажат, че се връщат от спортно състезание във Флоридския международен университет.

Минаха през Маями малко преди сутрешния пиков час. Междущатско шосе №95 бе натоварено, но повечето коли излизаха към Палм Бийч и скоро нещата се успокоиха. Държаха радиото включено на една станция, предаваща само новини, и се движеха с пет километра над разрешената скорост. Карим обърна внимание на това, но Хаким изтъкна, че повечето коли карат с десет-петнайсет километра превишение. Иначе Карим беше мълчалив и в микробуса се чувстваше напрежение. Имаха 95-литров резервоар и спряха да заредят веднъж южно от Джаксънвил. Единственият, който слезе от колата, беше Мохамад. Тогава Карим се наведе към Хаким и прошепна предупредително в ухото му.

Когато отново потеглиха, Карим поиска пътна карта и след около час и половина накара Мохамад да отбие на следващия изход. Хората му трябвало да се поразтъпчат. Излязоха от шосе №95 при Хикъри Блъф и влязоха в щатския парк „Блайт Айланд“. С приближаване към водата високите борове отстъпваха място на мангрови дървета, покрити с тропически мъх. Навлизаха все по-навътре и по-навътре и Хаким изпита мрачно предчувствие, но нищо не каза. Стигнаха до черен път, който като че ли просто изчезваше в гъстата гора. Клетият Мохамад го видя и попита дали да тръгне по него. Карим му нареди да го направи.

След неколкостотин метра спряха. Бойците слязоха. Карим им даде няколко кратки указания с жестове и те мълчаливо се разпръснаха. Двама се отдалечиха назад по пътя, за да следят, в случай че някой дойде. Други двама отидоха още по-назад, а останалите трима застанаха около микробуса. Карим отиде при студента и Хаким пред возилото. След няколко секунди посочи над рамото на Мохамад към гората и попита:

— Какво е това?

Хаким видя всичко като на забавен каданс. Карим извади 45-калибровия си глок от кобура. На дулото бе завит дебел десетсантиметров заглушител. Приближи оръжието на няколко сантиметра от главата на младежа и дръпна спусъка. Тежкият куршум излетя с изпукване от дулото и след части от секундата от предната част на главата на Мохамад изригна червен гейзер. На Хаким му се стори, сякаш студентът повърна собственото си лице.

Все още с насочен напред пистолет, преди трупът да се просне на земята, Карим каза:

— Какво си мислеше?

Думите му звучаха така, сякаш някой му говореше от другата страна на дебела завеса. Хаким бавно вдигна глава и погледна приятеля си от детинство. За първи път в живота си почувства, че не познава достатъчно човека, когото смяташе за свой брат. Бавно се извърна от сгърченото тяло и попита:

— Какво ти става?

Карим сякаш не чу въпроса му.

— Не трябваше да го вземаш.

— Ама ти не знаеш нищо за него. Дори един въпрос не му зададе.

— Няма значение. Той е външен човек. Не можем да му се доверим.

— Да не мислиш, че работи за ФБР?

— Човек никога не знае. Това е проблемът.

— Проблемът е, че си станал параноик и ожесточен фанатик.

— Не ми говори така.

— Или какво? Ще ме застреляш като него ли? Както застреля Захария.

— Мога да го направя.

Хаким изсумтя презрително:

— Помисли добре! Ти винаги си бил по-добрият ученик. Ако работеше за ФБР, не мислиш ли, че хеликоптерите им вече щяха да са над нас.

— Може да са искали първо да видят къде отиваме.

— Я се погледни… ти дори сам не си вярваш. Мислиш, че ще оставят девет мургави мъже да свалят техен хеликоптер и да тръгнат необезпокоявано към Вашингтон и Ню Йорк?

— Не е в това въпросът.

— В какво е въпросът?

— На никого не можем да имаме доверие. — Карим повиши глас: — Казах ти го още в началото. Можем да вярваме само на хора, които са се сражавали с нас в Афганистан.

— Колко такива хора има според теб в Америка?

— Това е проблемът! — изкрещя приятелят му. — Дадох ти изрични заповеди. Ти си само съветник. Работата ти е да вървиш напред и да ни подготвяш пътя.