Винс Флин - В случай на опасност

— И какво, в името на Аллах, мислиш, че правя?

— Постави под заплаха цялата мисия, като намеси този студент. — Карим погледна с отвращение трупа. — Ако не ми беше приятел, не знам какво щях да направя.

— Ако не ми беше като брат, щях да те размажа от бой — изрева Хаким и стисна юмруци.

— Няма да те предупреждавам повече. Не ми говори с такъв тон.

Хаким доближи лицето си на сантиметри от Каримовото и гневно изсъска:

— Мисля, че ти трябва да внимаваш. Твърде много вярваш в призванието си и си се главозамаял.

Карим блъсна приятеля си.

— Заповядвам ти да се качиш в микробуса… веднага.

Хаким не помръдна.

— Никой не ти е бил по-предан от мен. Никой не е вярвал в теб повече от мен, а гледай как ми се отплащаш — изсъска, като посочи трупа.

— Ти си глупак.

— Внимавай какво говориш, Карим. Аз не съм някой от твоите роботи, на които си промивал мозъците шест месеца в джунглата.

— Тези хора са елитни войници.

— Може би, но още нищо не са показали. Стигнали сте дотук благодарение на моите умения и находчивост и помощта на един двайсет и две годишен студент.

— Не ни трябва чужда помощ!

— Ха-ха! — изсмя се Хаким на това безумно твърдение. — Защо тогава ме прати тук?

Карим не отговори.

— Време е да тръгваме.

Погледна хората си и им даде знак с ръце.

Хаким го хвана за яката на анцуга и изкрещя:

— Изпрати ме тук, защото не можеш да го направиш сам, а не искаш да го признаеш, защото си се надул прекалено много. Аз не съм като войниците ти, Карим. Аз съм ти равен.

Карим опря пистолета в корема на приятеля си.

— Ще те убия още сега, ако не ме пуснеш.

Хаким се вгледа в очите му, търсейки знак, че блъфира, но не видя такъв. Затова го пусна и отстъпи назад.

— Чудесно. Да бъде, както искаш. Но когато стигнем до Вашингтон, аз се махам. След като ти и хората ти сте толкова талантливи, сигурно няма да имате проблем да завършите мисията си без мен. — Тръгна към вратата на шофьора и добави шепнешком: — Желая ти късмет на връщане в Пакистан.

Неш седеше мълчаливо и слушаше как един след друг сенаторите засипват началниците му с въпроси. Рап поемаше повечето упреци, а след него — Кенеди, но двамата удържаха фронта срещу интелектуалните атаки. Макар че обикновено пестеше комплиментите за тази банда надути пуяци, Неш трябваше да признае, че сенаторите не са никак глупави. Имаха недостатъци, разбира се, но не и когато се стигнеше до словесни битки.

Вече близо два часа наблюдаваше как се опитват да намерят пропуски в обясненията на Рап и Кенеди. Защитата на началничката му беше доста по-лесна. По отношение на действията на Мич за нея бе достатъчно да отрича, че е знаела за операцията. Би било твърде лесно, ако не беше фактът, че тя отговаряше за всички действия на подчинените си. Тринайсет от деветнайсетте членове на комисията бяха юристи, а двама бяха работили като прокурори. Когато не се налагаше да се показват пред журналистите, те говореха бързо и по същество. На Неш му се стори, че са малко по-предпазливи от обичайното.

Първата група сенатори наблегнаха на факта, че Рап и Кенеди дават показания под клетва, и когато обясненията им бяха записани в протокола, следващите членове на комисията започнаха да търсят несъответствия и да се опитват да ги накарат сами да си противоречат. И в това отношение на Кенеди й беше по-лесно, макар че неколцина сенатори се опитаха да я упрекнат за недисциплинираността на Рап. Обвиняваха я, че й липсват лидерски качества и отчетност. Един дори заяви, че от няколко години я предупреждавал да държи Рап по-изкъсо.

Това беше единственият път, когато директорката на ЦРУ изрази възмущение. С тон, граничещ с неподчинение, възнегодува срещу презрителното отношение на комисията към най-самоотвержения й таен агент.

— Независимо от личните ви чувства — заяви тя — би трябвало да имате някакво уважение към жертвите, които този човек е направил за родината си.

Повечето сенатори приеха думите й сериозно, но имаше и подигравателни усмивки, и шушукане. Заседанието се проточи и наближаваше време за вечеря. Когато близо една трета от членовете на комисията все още не бяха задали въпросите си, председателят предложи петнайсетминутна почивка. Петимата агенти се оттеглиха в една от по-малките стаи за частни разговори, а двамата адвокати на ЦРУ отидоха да поговорят с председателя. Настроението на Кенеди както винаги беше неразгадаемо; О’Браян и Ридли приличаха на изморени стари войници, които знаят, че са по средата на вече загубена битка. От друга страна, Рап беше възбуден, обикаляше из стаята, като потъркваше ръце, сякаш гореше от нетърпение да се върне в залата.