Винс Флин - В случай на опасност

Мина веднъж покрай мястото, за да прецени ситуацията, после намери свободно място за паркиране. Слезе от колата и пусна един долар на монети в автомата за таксуване. Намести 45-калибровия глок на десния си хълбок и бързо огледа хората и колите на тротоара срещу магазина за гуми. Небрежно закопча сакото си и тръгна към заведението. Беше облачно и температурата беше около двайсет градуса. Когато стигна кафенето, огледа масите отвън, но не видя когото търсеше.

Влезе и си поръча кафе от бара. Имаше трима други клиенти. Двама със сигурност не бяха неговият човек, затова насочи вниманието си към третия, чието лице оставаше скрито зад притурката с новини от града на „Поуст“. Неш се приближи до масата му и попита:

— Може ли да погледна спортната страница?

Другият смъкна единия ъгъл на вестника, погледна го гневно, но любезно каза:

— Заповядайте.

Неш взе спортната страница и седна с лице към вратата, както седеше и другият клиент. Отпи глътка кафе и вдигна вестника.

Мъжът до него прошепна:

— Кой, по дяволите, ни е издал?

Майк закри лицето си с вестника, като се преструваше, че чете.

— Опитвам се да разбера.

Другият забарабани с дългите си черни пръсти по масата.

— Знаеш ли откога не съм пил бира?

Неш нямаше желание отново да обсъжда темата, но знаеше, че агентът е подложен на силен стрес. Беше се запознал с Крис Джонсън към края на втората си мисия в Ирак, когато служеше в Сто и първа въздушна дивизия. Може би не беше зле да го остави да изпусне напрежението за минута.

— Сто осемдесет и четири шибани дни — отговори си сам негърът.

— Повярвай ми, и моята не е много розова.

— Почти година не съм гледал футболен или бейзболен мач. От седем месеца не съм спал с жена… по дяволите… дори не съм гледал порно.

— Успокой се.

— Искаш да се успокоя? — изсъска чернокожият. — По цял ден кисна в тая шибана смрадлива джамия. При малко късмет могат да те заведат на баня веднъж седмично.

— Никой не твърди, че не си си свършил добре работата.

— Не е това проблемът. Проблемът е, че загубих адски много време. Хвърлих почти цяла година от живота си, която, между другото, никога няма да си върна.

— Знам.

— Ям скапаната им храна, търпя антиеврейските им приказки, фанатизма им, начина, по който се отнасят към жените и дъщерите си… а сега, когато най-сетне спечелих доверието им… ти свиваш знамената.

— Решението не е мое. Спуснаха го отгоре.

— Майната им тогава.

Неш се обърна и го погледна в очите:

— Говори по-тихо. Това е заповед.

Другият мъж се облегна назад и гневно изпухтя. След малко измърмори:

— Ще убия някого.

„Всички се побъркват“ — помисли си Майк.

— Никого няма да убиваш. Ще им обясниш спокойно, че майка ти е болна и трябва да се прибереш в Атланта. После ще се скриеш и ще чакаш, докато дам други нареждания.

— Не мога да повярвам, че това се случва.

— Повярвай. Оттегли се. Веднага.

— Не мога.

Неш погледна настоятелно бившия рейнджър:

— Можеш и ще го направиш.

— Твърде близо съм.

На Неш започна да му кипва. В Службата за тайни разследвания нямаше човек, който да не е склонен поне мъничко към неподчинение, но това беше прекалено.

Той свали вестника и като заряза всички шпионски преструвки, каза на висок глас:

— Това е заповед. Искам да прекратиш всичко. Разбираш ли?

Другият мъж се замисли за момент. Някой влезе в кафенето и той погледна към вратата. Вдигна отново вестника и прошепна:

— Преди няколко дни започна да става нещо.

— Недей.

— Какво да не правя?

— Недей да си измисляш глупости.

— Не си измислям. Получиха се няколко сандъка.

— Чудо голямо — измърмори Неш привидно отегчен. Трябваше да свършва тук и да тръгва към службата. — Центърът получава по три-четири пратки дневно.

— Така е, но тази не дойде в обичайните часове.

— Стига. Търсиш под вола теле.

— Изслушай ме за секунда. Сандъците пристигнаха преди два дни, по време на вечерната молитва. Когато се молят, обикновено не правят нищо друго. Шестима от по-младите фанатици обаче ги нямаше, затова се измъкнах навън да видя какво става.

— И какво?

— Видях да свалят сандъците в подземието.

— Какво има в сандъците?

— Не знам. Прибраха ги в склада и сложиха два нови катинара.

— Това е адски неубедително.

— Дай ми четирийсет и осем часа. Аз ти дадох една година от живота си. Можеш да ми отпуснеш четирийсет и осем часа.

Неш вдигна чашата си, докато обмисляше какво да прави. Истината беше, че само още двама освен него знаеха истинската самоличност на мъжа до него и те никога не биха го издали на ФБР.