Винс Флин - В случай на опасност

— Не, но не се тревожи. Имаме тайно оръжие.

Карим се намръщи:

— Какво тайно оръжие?

— Ти и хората ти. Патрулът не е свикнал да стрелят по тях. — Хаким се изсмя и посочи втората лодка. — Следвай ме на двеста метра дистанция. Всичко е програмирано в джипиеса, а ако имаш въпроси, можеш да ми се обадиш по радиостанцията.

Карим протегна ръка и спря приятеля си.

— Чакай. Какъв е резервният план? Ще бягаме ли?

— Общо взето, да.

Карим отново почувства безпокойство.

— След всичко, което сме преживели… след толкова подготовка… до това ли ще стигнем?

— Не, приятелю, ще стигнем до нещо повече, но не можеш да предвидиш всичко. Идва момент, когато трябва да се доверим на вярата си.

Хаким видя вълнението на приятеля си. Очите му се стрелкаха наляво-надясно, не можеше да фокусира погледа си върху нищо. Дишаше на пресекулки.

— Нали не предпочиташ да влезеш със самолет в страната с толкова много оръжие?

Карим не отговори.

— Искаше да намеря начин да проникнеш в Америка с оръжието и взривовете. Няма лесен начин, приятелю, и ти знаеше какво те чака. Идва момент, когато трябва да се осланяме на Аллах и да продължим напред. — Хаким хвана приятеля си за раменете. — Погледни ме в очите. Поеми си дълбоко дъх. Повярвай ми, че ще ти помогна през тази част на пътуването. Съвсем близо сме. Америка е точно зад хоризонта. Когато слънцето изгрее, ще сте там.

— Ами ако…

Хаким го прекъсна:

— Няма време за колебание… за въпроси. Време е за действие. Спомни си, че винаги си ми казвал, че победата обича смелите. Сега е нашият момент да бъдем смели. Довери ми се. Качи се в твоята лодка и плавай след мен. Аз ще те преведа към този етап от мисията ти, няма да те разочаровам.

Неш спря минивана си до очукан форд таурус и влезе в „Сейфуей Фууд анд Дръг“. Взе количка и тръгна между щандовете с продукти. Единственото, което му трябваше, беше мляко за Чарли, но имаше и друга причина да е в магазина. Той взе шест банана, два големи грейпфрута и един пъпеш. От друг щанд взе фъстъчено масло, защото от опит знаеше, че то никога не стига. На следващия ред видя човека, когото търсеше. Той чакаше пред арабските питки. Русата му коса стърчеше изпод бейзболна шапка с щампа на „Вашингтон Нешъналс“.

Неш спря количката до него и огледа пространството между щандовете, за да се увери, че не могат да ги подслушат. Като се преструваше, че гледа плоските питки, каза:

— Как си, приятел?

— По-добре от теб — отвърна другият.

На ръст беше почти колкото Неш, може би малко по-слаб и с десетина години по-стар.

— Без съмнение — съгласи се Майк.

Спомни си, че в понеделник вечер ядат най-често дюнер, и взе една кутия арабски хляб за всеки случай.

— Как са децата?

— Добре.

— Чарли? — попита другият, като се преструваше, че чете етикета на една кутия.

— Тази сутрин каза любимата дума на кръстника си.

Другият мъж се обърна и го погледна.

— Будалкаш ли ме?

— Де да беше така.

— Страхотно!

— Не, не е — раздразнено измърмори Неш. — Едва на една годинка е.

Скот Коулман се засмя беззвучно. С Неш се познаваха от малко повече от седем години и много се бяха сближили. Всъщност Коулман привлече вниманието на Рап върху него. Това беше по времето, когато тичаха из планините на Афганистан и се забавляваха с преследване на талибани и бойци на „Ал Кайда“. Сега страхливците се криеха от другата страна на границата и пакистанците не ги пускаха да довършат работата.

Усмихнат, Коулман промърмори:

— Трябва да се поразвеселиш, приятел. Казвал съм ти и преди, решението е да не приемаш тези гадости твърде насериозно. Направиш ли го, губиш проницателността си, губиш самообладанието си и тогава се прецакваш.

Неш беше слушал тази лекция много пъти. Близо десет години по-стар от него, Коулман беше служил като „тюлен“, а от малко преди атаките на единайсети септември имаше собствена охранителна фирма във Вашингтон. Реката от пари, която се беше изляла във фирми като неговата, го бе направила богат човек, но не толкова, колкото можеше да бъде. Коулман съзнателно беше взел решение да не разширява бизнеса си. Не искаше да управлява голяма компания и да командва стотици хора.

— Чете ли тазсутрешния вестник? — попита Неш.

— Да. — Коулман взе кутия питки, сложи ги в количката си и тръгна. — Моли се ония негодници от Капитолия да не се разровят твърде дълбоко, че тогава ще загазиш.

— Тъкмо идвам от среща с Комисията по разузнаването. Беше голямо забавление.