Винс Флин - В случай на опасност

Кубинският офицер и Хаким се сбогуваха. Прегърнаха се, разцелуваха се по двете бузи и обявиха на висок глас:

— Вива ла революсион!

Войниците повториха призива и размахаха автоматите. Хаким се забави още малко да благодари на всеки поотделно. Ръкуваше се с един, потупваше по рамото друг, усмихваше се, поглеждаше всеки в очите. Карим винаги се беше удивлявал на умението на приятеля си да спечели симпатиите на всеки, с когото се срещне. Той бе хамелеон, способен да общува еднакво добре с принцове и с просяци. Никога не показваше равнодушие, винаги се интересуваше с какво се занимават събеседниците му или пък как са пътували от едно до друго място. Как някой е отворил перачница, как друг е станал професор, как трети е основал строителна фирма, как четвърти поддържа яхтата си, как пети се е захванал с търговия с ценни книжа… и така нататък. Ако не бяха толкова добри приятели, вероятно щеше да се почувства застрашен от лекотата, с която Хаким общуваше.

Приятелството им се бе затвърдило още в детските им години. Младежкото съревнование между тях беше прераснало в дълбоко уважение. За това спомагаше и фактът, че Хаким бе от хората, които най-безрезервно вярваха в Карим. По-добър в учението и неотстъпващ му физически, Карим винаги беше пример за подражание. Хаким бе първият, който повярва, че приятелят му е призван да стане историческа личност и да се бори за спасяването на исляма от атаките на Запада. Като юноши бяха мечтали за величие. Бяха анализирали кое е хубаво и кое куца при различните джихадистки групи и планираха свои стратегии.

Хаким пръв предложи да създадат собствена мрежа. И двамата бяха станали подозрителни към вътрешните борби при талибаните и „Ал Кайда“. Интригите ги отвращаваха и те подозираха, че различи фракции саботират братята си по оръжие, като издават информация на американците. Карим не желаеше да изпрати Хаким сам да проучи възможностите, но старият му приятел беше убедителен както винаги. След като Зауахири го натовари с малоумния си племенник, той реши, че може с чиста съвест да изпрати Хаким да действа.

Карим огледа малката флотилия и изпита огромна гордост от приятеля си. Никога не беше разбирал съвсем значението на думата „ирония“ и му се струваше, че много хора я бъркат със „стечение на обстоятелствата“. Каквато и да беше истината, струваше му се много забавно, че като дете Хаким бе лудо влюбен в американския писател Ърнест Хемингуей. Той толкова се възхищаваше от жаждата за приключения на този човек, че тринайсетгодишен, след като прочете „Старецът и морето“, отиде сам на автостоп до Джида, където убедил един рибар да го вземе за един ден в лодката. На деветнайсет изкачи връх Килиманджаро, а на двайсет и една осъществи, както твърдеше, най-голямата си мечта — да лови риба меч във Флоридския залив. Една студена вечер Хаким му довери, че истинската причина да отиде да се сражава в Афганистан била, че през Испанската гражданска война Хемингуей отишъл като доброволец шофьор на линейка. Чувствал, че един мъж не може да твърди, че е живял, ако не е изпитал суровата тръпка от войната.

Хаким се приближи и се усмихна. Постави ръка на рамото на Карим и каза:

— Не беше зле, нали?

— Удивляваш ме.

— Дори след толкова години?

— Да, дори след толкова години. — Карим нервно погледна войниците зад рамото си. — Пускат ли ни вече да тръгваме?

— Дори настояват да тръгваме. — Хаким посочи мъжете в моторниците, чиито двигатели вече работеха. — Не искат да се мотаем излишно.

— Хубаво. Значи тръгваме, а?

— Да. — Хаким посочи на запад към залязващото слънце. — Натоварил съм храна. Тръгваме сега и ще излезем в международни води покрай западния бряг на острова. После се насочваме към Флорида Кийс.

Двамата мъже стъпиха на стария дървен кей, като внимаваха с грубите и изгнили дъски.

— Сигурен ли си, че това е най-подходящото място?

Карим мислеше, че трябва да влязат в страната по на север. Около Тампа или дори към Западна Флорида.

— Казвал съм ти и преди, приятелю. Това е игра на числа.

— Знам… повече разходи, повече лодки…

— Да. Те не могат да различат наркотрафиканти от рибари. Тази нощ няма да бързаме и спокойно ще стигнем до Кийс.

— Ами ако се появи крайбрежният патрул?

— Тогава ще бягаме като от дявол. — Хаким посочи двете сивкави лодки. Всяка имаше мощен извънбордов мотор. — Тези лодки не отстъпват по бързина на никой друг плавателен съд.

— Не отстъпват, но не са по-бързи.