Винс Флин - В случай на опасност

— Имаш ли представа как тоя репортер се е добрал до информацията?

Неш зави зад щанда и взе пакет бисквити.

— Списъкът със заподозрените ми е кратък.

— Да го чуем.

— След малко. Репортерът… Джо Барейро… има ли проблем да го поставиш на пасивно наблюдение.

Коулман се огледа, преди да отговори:

— Никакъв.

— Добре. Първо провери близките телефонни автомати, после електронната поща. Имаш ли още достъп до сървъра на „Поуст“?

Коулман се изсмя.

— Какво толкова казах? — недоумяващо попита Майк.

— Виж се само. Голям мъж стана, а пак ме учиш как да си върша работата.

Неш го погледна смутено. Дори леко засрамено.

— Извинявай. Знам, че си разбираш от работата. Казвам го повече заради себе си, да отмятам задачите.

— Добре. Не искам да ти прегреят реотаните.

— Проверяваш твърдия му диск, а също на редактора му, проверяваш за всеки случай колегите, които седят около него. И момчетата му… не забравяй да провериш телефоните им.

— Ако ми дадеш списъка със заподозрените, ще стане по-бързо.

— Чакай да помисля… — Присви очи.

— Ако са се срещнали лично, мога да проверя книгата за посетители на редакцията от последния месец.

Неш се замисли за момент, претегли плюсовете и минусите и реши, че му е все едно. Трябваше да се добере до тази информация, а кой беше по-подходящ от Коулман да свърши работата. Съвсем тихо прошепна:

— Глен Адамс.

Скот закима, първо бавно, после — по-ентусиазирано:

— Връзва се. Шибан нарцисист. Сигурно мрази всеки, който си върши добре работата. А като оперативен работник беше пълен некадърник.

Неш също беше на това мнение.

— Трябва да действаме бързо — каза. — Трябва да знам колко информация имат и откъде я имат.

— Ще се заема още тази вечер. Ще ходиш ли на мача на Рори в събота?

Той имаше предвид четиринайсетгодишния син на Неш.

— Ако не съм в затвора.

— Хайде… без мрачни мисли. Едногодишният ти син е на път да овладее най-важната дума в английския език.

Неш се усмихна. Спомни си как Чарли пусна като бомба първата си ругатня на закуска. Спомни си ужасеното изражение на съпругата си.

— Ще ти разкажа какво стана някой път, като седнем на бира. Голям майтап. Ако си в квартала тази седмица, отбий се да пием по нещо.

— Не знам, доста съм натоварен, а сега искаш да поема и това…

— Маги и децата много ще ти се зарадват.

— Маги със сигурност — не пропусна да отбележи Коулман.

— Защо всички „тюлени“ сте такива свине?

— О, пък вие в морската пехота сте каймакът на обществото.

Неш се ухили:

— Големи чаровници сме, а?

— Добре изглеждате с парадните тъмносини униформи, но това е всичко. — Приятелят му свърна между следващите два щанда и без да се обърне, добави: — Поддържай малкия палавник във форма.

„Е, това е върхът! — помисли си Неш, като гледаше как Коулман се отдалечава с количката. — Като че ли всички знаят, че тази нощ не съм го вдигнал.“

Самолетът „Гълфстрийм G-500“ се спусна през облаците на две хиляди метра; хидравличният механизъм за приземяване се завъртя в долна позиция и се заключи с леко изщракване, което събуди Рап от необичайно дълбок сън. Той завъртя главата си надясно и вдигна щората на илюминатора. Хиляди светлини го приветстваха. От всички летища на света това вероятно му беше най-добре познато. Бе строено преди раждането му. Бяха го наместили тук, на границата между окръзите Феърфакс и Лаудън. По онова време наоколо нямало нищо друго освен ниви и конеферми. Сега имаше шосета, паркинги, търговски комплекси, магазини, хотели, жилищни кварталчета. Типичен градски пейзаж.

Рап погледна колите, преминаващи по Съли Роуд покрай старата плантация, и както много пъти досега, изпита лека завист. Запита се какво би било, ако можеше да се смени с тези хора. Да живее, без да подозира за нещата, които сега знаеше. Какво би било да се събудиш, да целунеш съпругата си и децата си и просто да отидеш на работа в някой офис, както правеха толкова много от приятелите му, с които бяха израснали заедно? Никога не размишляваше над този въпрос повече от няколко секунди и никога не се самосъжаляваше. Истината бе, че обичаше работата си. Много години му бяха нужни, за да достигне до това прозрение, и много трудности бе преживял, но в крайна сметка го осъзна.

Странно, но убийството на съпругата му и още нероденото му дете бе това, което го накара да го признае. Не веднага, разбира се. Бяха заложили бомба в къщата му в Чесапийк Бей. Рап за пореден път излъга смъртта, но цената беше животът на жената, която обичаше, и детето, което така копнееше да прегърне и да отгледа. Той се замисли за онзи блажен кратък период, който бяха изживели заедно, след като тя му съобщи, че е бременна. Беше само седмица, но той още чувстваше емоциите, сякаш се случваше сега.