Винс Флин - В случай на опасност

— Няма да е лесно.

Лонсдейл погледна съветника си.

— Ще го представя като нарушаване на гражданските свободи.

— На Лиланд ли?

— Да.

— Ама той не иска да свидетелства.

— Не ме интересува. Ще го принудя да свидетелства.

— Той ни трябва, за да задвижим нещата.

— Ще изпратя двама агенти да го принудят да подаде жалба. Къде е Рап?

— Трябва да се върне от Афганистан. Не знам кога се очаква да кацне.

— Със самолет на ЦРУ ли?

— Така мисля. Лиланд каза, че Ридли го взел и днес следобед заминали от базата.

— И Ридли ли е замесен? — развълнувано попита Лонсдейл. — О, това е фантастично. — Тя записа още няколко имена и огради това на Рап. — Ами Неш? Не е ли бил и той там?

— Не знам. Лиланд не го спомена.

Сенаторката почука с химикалката и дръпна от цигарата. След няколко секунди каза:

— Ето какво ще направим. Искам да разбереш къде ще кацне самолетът на Рап. Ще изпратиш Уейд, който ще го хване още там. Като главен отговорник за защитата на гражданските права към Министерството на правосъдието той ще открие представителя на ФБР в базата и ще му нареди да издири Лиланд и да му вземе показания. Ще ни ги изпрати и ние ще ги предадем на някой съдия… — Щракна с пръсти. — Кой съдия е подходящ?

— Брудър. Изключително либерален. Ще приеме с удоволствие възможността да се занимае с нещо такова.

— Добре. Ще го използваме, но не трябва да вдигаме шум.

— Ти си председател на Комисията по правосъдие. Вярвай ми, Брудър ще ни подкрепи.

— Няма да разгласяваме пред никого. Аз, ти, Клайн, Брудър и само още един член на екипа. Веднага ми изпрати Клайн.

— Слушам.

Уосън вече се беше приближил до един телефон и вдигна слушалката, за да нареди на другите от екипа да извикат Уейд Клайн.

Лонсдейл се завъртя със стола си и погледна навън. Ухили се доволно. Вече си представяше развръзката. Тази нощ щеше да действа тихо, а утре сутринта с Клайн щяха да направят пресконференция и да пуснат истинска бомба над нищо неподозиращия Вашингтон. Колегите й в комисиите по разузнаването и въоръжените сили щяха да побеснеят, но какво биха могли да сторят, освен да застанат зад нея и да я подкрепят? Това обещаваше да стане един от най-големите скандали, избухвали в града. Щеше да влезе в учебниците по история. Тя от години предупреждаваше президента и колегите си за ЦРУ и никой не я слушаше. Сега нямаше да имат друг избор.

Карим стоеше зад един от пикапите и гледаше как товарят кокаина в двете моторници. На път от Уругвай към Куба бяха спрели да заредят във Венецуела и там хората му смениха камуфлажните с цивилни дрехи. Разглобиха карабините, но оставиха пистолетите затъкнати в коланите на панталоните си.

Той почти очакваше при кацането в Куба да бъдат обградени, наркотиците им да бъдат конфискувани, а те хвърлени да гният с години в някой мрачен, влажен затвор. Хаким не спираше да го убеждава, че всичко ще бъде наред. Кубинските военни помагаха на наркотрафикантите. Така добавяха по нещо към мизерните си заплати и показваха среден пръст на американците. Хаким внимателно бе планирал всяка стъпка от пътуването им. Половин година бе обикалял района, беше се срещал с различни хора и беше преценявал на кого може да има доверие. С никого не говореше за ислям или джихад. Дейността му беше свързана с наркотици — нещо, към което Съединените щати проявяваха по-голяма търпимост, отколкото към исляма.

Карим странеше от войниците, които ги бяха посрещнали на летището, и заповяда на хората си да направят същото. Всички говореха малко испански, но не можеха да се сравняват с Хаким, който знаеше езика перфектно. Войниците бяха десет, все от кубинската армия. Девет редници и един офицер. Носеха автомати. „Калашников“, сякаш бяха обикновени мобилни телефони. Повечето дори не бяха заредени. Всичко това много безпокоеше Карим. За човек, свикнал винаги да владее положението, това бе най-тежката част от пътуването. Трябваше просто да чака и да се осланя на съдбата.

Хаким и кубинският офицер се хилеха на нещо. Карим предположи, че кубинецът има на разположение три пъти повече кокаин, отколкото са му казали първоначално. Комисионата му от десет процента би надхвърлила един милион долара, ако можеше да прехвърли дрогата по подходящите канали. Хаким беше измислил всичко идеално. Навсякъде, където минаваше, се беше представял за посредник на наркокартел, който търси нови пътища за контрабанда в Съединените щати. Ако знаеха, че това е само еднократна пратка, може би щяха да вземат наркотиците и да го хвърлят в затвора, дори по-лошо. Той обаче им се представяше за много по-сериозен играч. Беше им казал, че не се интересува от еднократни сделки. Търсел партньори за създаване на самостоятелен канал. Щели да пробват няколко варианта, а после да започнат да докарват пратки на всеки две-три седмици. При такива числа всеки, който не е религиозен фанатик, би се изкушил.