Винс Флин - В случай на опасност

Мобилни телефони, фотоапарати и записващи устройства се събираха на вратата. Всичко казано в СХ 219 оставаше там, но това правило все по-често се нарушаваше. Неш не подозираше персонала, обслужващ комисията, а нейните членове. Макар че някои спазваха правилата, той и колегите му имаха чувството, че поне половината членове на комисията редовно изнасят поверителна информация. В някои случаи ставаше неволно. Работата на повечето политици бе да говорят пред различни групи от хора ден след ден. Когато приказва толкова много, човек забравя какво е позволено и какво не бива да казва. Най-опасни обаче бяха сенаторите с влияние в собствените си партии. Те страдаха от параноя, живееха с фиксидеята, че опонентите им искат да ги унищожат и затова смятаха за допустимо да издават секретна информация, ако с това ще уронят престижа на противника.

В друго историческо време тези търговци на влияние щяха да отиват на бесилото или нещо по-лошо, но във великата демокрация тази затворена в себе си каста се мобилизираше и защитаваше. Те виждаха в противниците си същите слабости, които наблюдаваха у себе си, затова, ако в този затворен клуб на избраници избухнеше скандал, те загърбваха противоречията си и измъкваха колегите си. Но пази Боже някой друг да сгази лука!

Неш се радваше, че О’Браян реши да дойде. Никой не го признаваше, но Майк знаеше, че колегите му се тревожат, че отива неподготвен, и се опасяваха да не изпусне нервите си пред комисията. И с пълно право, защото не бяха минали и двайсет минути, а той вече беше отвратен. От деветте присъстващи сенатори само двама можеха да се смятат привърженици на ЦРУ. Шестима бяха твърди противници на Управлението, а от шестимата независими сенатори в комисията само един присъстваше. Това беше изненадващо. Те не искаха да слушат кавги и заплахи. Умерените сенатори щяха да дойдат по-късно и да прочетат стенограмите или да бъдат информирани от помощния персонал.

Освен ако някой не разполагаше с уличаваща информация, днес нищо съществено нямаше да се случи. Такава беше тяхната игра. Сенаторите се интересуваха от истината. Някои искаха да я знаят, други — не, но всички питаха за нея. О’Браян и Неш щяха да ги гледат в очите и да ги лъжат, отговаряйки на въпроси, зададени по девет различни начина. Това беше зоната на здрача, която преди единайсети септември се бе стопила почти до нулата, но след това беше нараснала неимоверно. Военните бяха предприели тактиката „не чул и не видял“, а сега разузнавателните служби следваха принципа „Питайте, пък ние няма да ви кажем“. Поне докато медиите не надушеха нещо. Тогава за пореден път се разиграваше знаменитата сцена от „Казабланка“: „Шокиран съм, че тук се играе хазарт.“

— Господин Неш, някои членове на комисията смятат, че в миналото не сте били съвсем искрен с нас.

Той погледна сенатора от Върмонт, който беше задал въпроса. Това бе може би най-големият издайник на секретна информация.

— Това въпрос ли е или твърдение, господине?

— И двете.

Сенаторът му се усмихна, сякаш искаше да го изяде за закуска.

Неш с удоволствие би им казал, че ги е лъгал, че са знаели, че ги лъже, че са искали да ги излъже, защото така ги спасяваше от отговорност, но не бяха такива правилата на тази игра. Неговата работа беше да лъже, да разкрива терористични мрежи и да пази Америка. Имайки това предвид, защо трябваше да казва истината пред комисия от политици, които многократно са доказвали, че за да спасят постовете си, са готови да издадат всяка тайна? Разбира се, той не издаде мислите си. Вместо това се обърна към сенатора и с любезен тон каза:

— Господине, ако имате по-конкретен въпрос, с удоволствие ще отговоря на него.

— Моят уважаван колега е твърде възпитан, за да каже направо, че ви смята за лъжец.

Неколцина членове на комисията замърмориха неодобрително заради тона на сенаторката от Мисури. Неш погледна Барбара Лонсдейл. Беше хубава жена с големи кафяви очи и фин нос. Винаги се обличаше модерно и много се гордееше с външния си вид. В момента тези красиви очи бяха втренчени в него и съвършено очертаните й устни бяха леко повдигнати нагоре. Изглеждаше доволна, че е нарушила любезния тон на заседанието.

Когато присъстващите се поуспокоиха, Неш попита:

— Госпожо сенатор, а вие смятате ли ме за лъжец?

О’Браян го ритна под масата.

— Аз съм предпазлив човек, господин Неш, затова ще подбера внимателно думите си. Аз съм един от членовете на комисията, които смятат, че не бяхте съвсем искрен с нас.