Винс Флин - В случай на опасност

Тръгна наляво до стената на залата. Мина покрай няколко остъклени кабинета и продължи напред с наведена глава. Почти беше стигнал до своя, когато чу познат глас да изрича името му. Обърна се и застана лице в лице с Арт Харис. Четирийсет и две годишният агент беше заместник-директор на техния отдел. Висок, пооплешивял и с кожа с цвета на силно кафе, изглеждаше в необичайно добра физическа форма за човек, който прекарва почти всеки ден зад бюрото.

Харис държеше едната си ръка върху служебния зигзауер, а с другата — тазсутрешния брой на „Поуст“.

— Ще ми кажеш ли какви, по дяволите, са тези глупости?

— Добър ден, Арт.

— Не ми се прави на много учтив. Искам обяснение.

— Няма какво да обяснявам.

— Глупости.

Неш посочи хълбока му:

— Да не смяташ да ме застреляш, а, каубой?

Харис се почувства малко глупаво пред погледите на всички и отмести ръката си от кобура.

— Не сменяй темата. Попитах те нещо.

— Не смятам, че ти дължа обяснения.

— Не се прави на отворен, Неш. Мога да направя така, че още днес да изхвърчиш оттук.

— С голямо удоволствие. Макар че твоите нежни грижи сигурно ще ми липсват.

Харис размаха вестника:

— Престани да увърташ.

— Всичко това са лъжи, Арт.

— Измислици, а?

— Да.

— Знаеш, че не съм голям любител на „Поуст“. Винаги вкарват малко повече пикантерия във всичко, което пишат, но нямам впечатлението да печатат откровени глупости.

— Не знам какво да ти кажа.

— Защо не истината?

Неш въздъхна:

— Арт, не знам как да го кажа по друг начин. Нямам представа за какво пише този репортер.

— Ако разбера, че ме лъжеш, ще ти закова задника на стената.

— Надуто копеле! — Майк направи крачка към Харис. — Нима си готов да започнеш разследване срещу някого само въз основа на писания във „Вашингтон Поуст“? Защото, ако е така, може би е по-добре да разследваш твоите хора защо са такива бездарни страхливци.

Заместник-директорът пристъпи бързо напред и застана на няколко сантиметра от Неш.

— Хайде да слезем в гаража и да се разберем по мъжки.

— Знаеш, че нямаш шанс срещу мен.

— Не бъди толкова сигурен.

— Сигурен съм. — Майк се отдръпна. — Защо не се обадиш на репортера да го попиташ защо печата лъжи срещу ЦРУ? Можеш да го обвиниш в измяна.

Влезе в кабинета си и затръшна вратата. С усмивка на лицето отиде до бюрото си и погледна списъка на хората, които са го търсили. Проклетите имена заемаха цяла страница и половина. Жена му се беше обаждала три пъти. Неш бързо отся най-важните разговори и погледна часовника си. Имаше около час до тръгването за срещата в Комисията по разузнаването. Беше готов на всичко, за да я пропусне, но знаеше, че няма избор. Трябваше да седи там, да слуша надутите им приказки, после да ги излъже и да им благодари за мъдрите и патриотични напътствия.

Сенатор Лонсдейл погледна таблото с резултата от гласуването и се огледа за гузни погледи. Беше чакала шестнайсет години, докато партията й вземе контрол в Сената, а сега, с петима души мнозинство, не можеха да прокарат дори просто финансово решение. Тя огледа пленарната зала, търсейки изменника. Никога не беше харесвала онази надута мижитурка от Илинойс и открито се беше противопоставила срещу назначаването му. Тя впи тъмнокафявите си очи в него и прошепна няколко ругатни по негов адрес.

После, също толкова внезапно, изражението й отново се промени. Придаде си спокоен вид. Спомни си предупреждението, което бе получила от съветниците си преди около месец. Хората смятали, че изглежда стара, злобна и страдаща от запек. Цели две седмици бяха необходими на тия страхливци да се решат да й кажат, че в Интернет имало цял сайт, посветен на ужасния й външен вид. Бяха изпратили цяла осемчленна делегация в кабинета й, за да й покажат снимки от сайта. Началникът на екипа й Ралф Уосън, който не знаел нищо, случайно влезе на презентацията и остана шокиран. След като видя няколко увеличени снимки на набръчканото й и разкривено лице, той — за огромно удоволствие на всички — обяви, че шефката му прилича на незадоволена лесбийка. Освен неин най-близък съветник и приятел Уосън беше гей, което му позволяваше да прави безнаказано всякакви скандални изказвания.

Колкото и да не й се искаше да признае, Лонсдейл знаеше, че е прав. Сякаш Майката-Природа бе изсмукала всяка капчица живот от кожата на лицето й и го беше насякла с дълбоки бръчки. Вечерта, когато се прибра вкъщи, тя извади няколко скорошни снимки и още повече се потисна. Сякаш с навършване на петдесет и осем се беше състарила с цяло десетилетие. Бе качила три, ако не и пет килограма. Ставаше все по-мързелива. Лонсдейл не беше от хората, които ще седнат да се самосъжаляват, затова още на другия ден започна строга диета, удвои дневния брой на цигарите от четири на осем, започна да ходи пеша и да използва стълбите при всяка възможност. Отиде на дерматолог и се подложи на два сеанса с дермабразия, от която адски болеше, но изглежда помагаше.