Винс Флин - В случай на опасност

— Искаш ли една?

— Защо мислиш, че съм тук? — усмихна се той. — Освен, разбира се, за да ти се любувам?

Двамата излязоха на терасата като ученици, които се измъкват тайно да пушат. Денят беше прекрасен. Слънцето грееше, въздухът беше малко влажен. На терасата имаше цветя. Лонсдейл погледна Клайн в очите, докато той палеше цигарата си, и почувства вълнение. Тя отмести очи и издиша облак дим. „Тези проклети очи“ — помисли си. Бяха с онзи налудничав сивкавосин цвят, който сякаш те поглъща. Ако ги загледаш прекалено дълго, започваш да си мислиш неща, които не са много уместни в разгара на работния ден.

— Става дума за онова, което ме накара да проуча — каза Клайн, след като запали цигарата.

Магията се развали, Лонсдейл за момент се почувства объркана, но побърза да скрие смущението си.

— За кое?

— За двамата черни рицари от Ленгли. Рап и Неш.

— А, тия двамата ли? Моля те, кажи ми, че си намерил нещо, за което да ги осъдим.

— Иска ми се да бях, но със скоростта, с която се движим, и двамата ще се пенсионираме, преди да получа възможност да ги разпитам.

— Мълчат ли?

— Не точно. Просто не мога да ги открия. От месец искам да ги разпитам, а те не се появяват. В петък най-сетне се видях с директор Кенеди. Много хладнокръвна кучка, между другото.

— Не ми е любимият човек във Вашингтон.

— Е, поспречкахме се и не беше приятно. Заявих й, че ако не ми сервира Неш и Рап до този петък, ще раздавам призовки.

— И какво?

Клайн всмукна от цигарата и сви рамене:

— Нали ти казвам, хладнокръвна кучка. Просто седеше и ме гледаше. — Той се загледа към гарата и след малко добави: — Честно ти казвам, побиват ме тръпки от нея.

— Защо?

— Останах с впечатление, че иска да ми направи нещо лошо.

Лонсдейл се изкиска като малко момиченце.

— Не е смешно — намръщи се юристът. — Има достатъчно власт.

Тя закри устата си. Смееше се, защото и на нея й се искаше да направи нещо лошо на Клайн, макар и вероятно не същото, което Кенеди.

— Извинявай… Не исках да излезе, че не ти съчувствам. — Докосна стегнатия му бицепс. — Ти си голямо момче. Мисля, че можеш да се грижиш за себе си.

— Не ме разбирай погрешно. Пратил съм зад решетките много негодници, но тези са друга работа. Не са обикновени престъпници.

— Не съм съгласна с теб. Точно такива са и затова трябва да отидат в затвора.

— Барбара, не ми липсва желание. Твърдо съм убеден, че тези хора трябва да бъдат изправени пред съда, но би било глупаво, ако не осъзнаваме факта, че са опасни.

— Тук съм съгласна, но сега не е време за колебание. Тази въображаема война срещу тероризма се проточи твърде дълго. Време е да действаме. Видя ли проклетата статия в „Поуст“ тази сутрин?

— Да.

— Трябва да извикаш репортера в съда, да го накараш да назове източниците си и да започнеш с призовките.

Призоваването на репортери в съда не вършеше работа. Много прокурори се бяха опитвали, но единственото, което постигаха, бе да превърнат журналиста в мъченик и да му помогнат да издаде книга.

— Няма да е зле, ако накараш твоите комисии да ги попритиснат.

— Уейд… сладурче, опитвала съм и ще продължавам да ги притискам. Неш ще се яви пред комисията днес. Срещу тези хора не може да се действа с убеждения. Налага се да ги изправим до стената. Трябва да ги накараме сами да се оплетат в лъжите си.

Клайн се загледа в далечината. Дръпна силно от цигарата и се намръщи.

— Какво? — попита тя, твърде нетърпелива да чуе какво му е хрумнало.

— Президентът.

— Какво той?

— Чух, че с Кенеди били близки. Говори се дори, че харесвал Рап.

— Не се тревожи за политическите интриги. Това е моя грижа. Просто разобличи тези копелета и ги изкарай за назидание. Да покажем на американския народ, че сме правова държава. — Лонсдейл го посочи с пръст и добави: — Ако го направиш, Уейд, този град е твой.

Неш се облегна с две ръце на масата и погледна деветте мъже и жени, които бяха дошли да го съдят. Единственото хубаво беше, че шестима от членовете на комисията не си бяха дали труда да дойдат — десет, ако добавеше и четиримата почетни членове, бивши сенатори със специален статут, участващи в работата на по-важните комисии. Неш беше сигурен, че ако бяха на пресконференцията в стая 216, щяха да позират пред камерите, за да покажат на избирателите си колко усърдно работят за тях. Да гъделичкат ненаситното си самолюбие.

Сега обаче бяха тук, в Камерата, една от най-охраняваните, ако не и най-охраняваната зала на Капитолия. Тук нямаше златен герб или надпис, известяващ посетителя, че това е сборното място на Комисията по разузнаване. Имаше само две букви и три цифри — СХ 219. СХ означаваше „сградата Харт“, а 219 беше деветнайсета стая на втория етаж. Пялото помещение бе облицовано със стомана, която спираше всички електромагнитни лъчения, влизащи или излизащи от стаята. Допускаха се само помощният персонал, все стари служители на Капитолия, членовете на комисията, само най-старите и опитни техни съветници и онези, които бяха повикани за разпит или инструктаж. Самата зала се състоеше от няколко по-малки помещения за индивидуални срещи и едно по-голямо, където се събираше цялата комисия.