Винс Флин - В случай на опасност

Карим не успя да скрие изненадата си.

— Десет милиона?

— Може би и повече.

— Нямах представа…

— Сега какво мислиш за наркотиците? — Хаким прегърна приятеля си през рамо. — Казах ти, че ще стане. Помисли какво можеш да направиш с толкова пари. Вече няма да се налага да им искаш разрешение. Ще можеш сам да финансираш и да управляваш операциите си.

Карим се усмихна леко. Никога нямаше да забрави какво му бе казал приятелят му една нощ преди около две години, докато седяха край лагерния огън. Карим беше в особено набожно настроение и се ядосваше, че Хаким отделя твърде много време за търговия с наркотици в Афганистан. Спорът започна с едно просто твърдение на Хаким: С какво е по-различен опиумът от нефта? Карим беше потресен от глупостта на този въпрос, но не за дълго. Хаким ясно изложи становището си — че опиумът е ресурс, който с нищо не е по-различен от всяка друга стока. Когато Карим изтъкна, че нефтът не унищожава живота на хората, приятелят му се изсмя. Какво са допринесли парите от търговията с нефт за Саудитска Арабия? В университета многократно бяха обсъждали тази тема. Нефтът разваляше страната им. Хаким дори заяви, че приятелят му е лицемер. Той с готовност вземаше нефтени долари, за да води джихад, а смяташе, че парите от местното земеделие някак си не са достойни за каузата.

Тази нощ си легнаха скарани, но Карим започна да се пита какво би искал Аллах. Искаше да победят — да, но дали на всяка цена? Не беше сигурен, но когато водачите на „Ал Кайда“ и талибаните започнаха да се проявяват като все по-некадърни, започна да търси други начини. Трябваше да намери други възможности да продължи борбата без помощта на „Ал Кайда“. Не след дълго Карим ги изостави. Искаше сам да си осигурява парите. Пари, които никога не би могъл да печели в Саудитска Арабия, защото там нямаше финансова свобода. Кралското семейство и приятелите му имаха монопол над властта и богатството.

Когато Карим видя пистата и наркотиците, първата му мисъл беше за Хаким. През следващите няколко месеца той все повече се замисляше как да стане независим от „Ал Кайда“. В кодирано електронно писмо до приятеля си той му описа идеята и Хаким веднага я прие. След изчезването на другите две групи Карим реши да извика Хаким да ги превози.

— Хубав ден е днес, Карим.

— Да, така е.

— Няма ли да се усмихнеш? Поне да покажеш, че си щастлив.

— Аллах обича смирените.

— Аллах иска и да си щастлив, а днес е такъв ден.

Карим леко се усмихна, но после си спомни какво му предстои. Отново стана сериозен и Хаким го попита какво има. Карим погледна хората си, които бяха седнали на земята и пиеха от манерките си. След седмица и нещо всички щяха да са мъртви. Тези красиви млади тела, пълни с живот, щяха да бъдат разкъсани и смазани или надупчени с куршуми. Единствената му утеха бе, че ще накара Америка да страда. Щеше да я накара да изпита истински страх, а после щеше да има второ нападение, трето, четвърто… След успеха им мнозина щяха да заемат тяхното място. Щяха да удрят Америка вълна след вълна. Той щеше да поведе истински джихад. Не да нанесе един голям удар и после да се скрие и да бездейства. Сегашните водачи на „Ал Кайда“ го отвращаваха.

— Какво има? — попита Хаким.

— Когато започнем да избиваме американци, тогава ще си позволя да се усмихна. Дотогава няма да има празнуване.

На връщане Неш пое по околовръстния път, обикаляйки града обратно на часовниковата стрелка. Спираше на привидно случайни места: бензиностанция, кафене, аптека. И двата му телефона бяха изключени, с извадени батерии. Вграденото джипиес устройство на микробуса отдавна бе излязло от строя. Така, ако се опитаха да го следят, нямаше да засекат местата, на които спираше всяка седмица. Веднага след нападенията срещу Ню Йорк и Вашингтон тези мерки не бяха необходими. В Саудитска Арабия и Сирия, да. Той беше свикнал някой да го следи, докато работеше там, но не и тук, в Америка.

След като решиха да действат на територията на Щатите обаче, нещата се промениха. По политически причини ФБР не харесваше идеята да изпраща агенти под прикритие в джамии. Предложението бе правено от много хора безброй пъти. В Бюрото знаеха, че тази мярка е важна за националната сигурност, но също си даваха сметка, че който подпише такова решение, ще бъде разпънат на кръст на Капитолия, затова се опитваха да държат среден курс. Решиха да не закачат джамиите, а да се насочат към мюсюлманските благотворителни организации. Това беше добро начало и имаше много успешни операции, особено от финансова гледна точка. Момчетата от Бюрото си ги биваше за това. Можеха да разследват абсолютно всичко. Пращаха стотина способни и мотивирани агенти и проблемът изчезваше. Събираха всяка улика, до последната прашинка, и сглобяваха удивително ясна картина на онова, което се случваше.