Винс Флин - В случай на опасност

Карим погледна часовника си и си помисли за постовете, които беше поставил на двете главни пътеки. Включи радиостанцията и попита какво става. И от двете места му докладваха, че положението е спокойно. Почувства, че гърдите му се свиват и пулсът му се ускорява. Колебаеше се между две противоречащи си мисли. Първата беше желанието да се махат по-скоро от това ужасно място, а втората — страхът му от самолети. С нови двигатели или не, тази машина беше адски стара. От приятеля си Хаким знаеше, че е наистина морално остаряла. Близо сто хиляди били произведени през трийсетте години и през Втората световна война, но това говореше добре за тях. Щом още ги ремонтираха и летяха, това бе свидетелство за простото и надеждно устройство на машините.

Карим нервно погледна зад рамото си самолета и се почуди дали приятелят му от детинство знае какво прави. По отношение на летенето — със сигурност. Хаким беше способен пилот. Летеше от шестнайсетгодишен. Хеликоптери, самолети, планери — можеше да управлява почти всичко, което му попаднеше. Освен това бе долетял и се беше приземил само с леко разклащане. Карим се притесняваше повече как ще натоварят самолета. Не разбираше много от тези неща, а те си бяха цяла наука. Двамата мъже се познаваха от седемгодишни. Живееха през няколко къщи и ходеха в едно и също училище. Той знаеше, че приятелят му има много таланти, но ученето не беше сред тях. Хаким никога не се беше представял добре в училище и мисълта, че сега той отговаря за натоварването на над петстотин килограма в самолета, безпокоеше Карим.

Приближи се до летателния апарат и каза на хората си да направят петминутна почивка. Четиримата бяха плувнали в пот и сигурно бяха жадни.

Хаким надникна от вратата и се усмихна, показвайки пролуката между предните си зъби.

— Карим, ти си гений.

Карим нервно погледна зад рамото си момчетата.

Хаким забеляза безпокойството му и измърмори:

— Кога най-после ще го преодолееш?

— Може би никога.

— Значи си глупак — отбеляза приятелят му, като сниши глас.

Ако друг му беше казал такова нещо, би се изкушил да го убие, но понеже това бе старият му приятел, се престори, че не е чул. Като вярващ мюсюлманин той мразеше наркотиците, но сега нямаше голям избор.

— Обичам те като роден брат, но не разбираш начина, по който е устроен светът.

Карим се гордееше, че не разбира този начин. Начин, който караше човек да се отклони от верния път. Преди три години беше убедил Хаким да се включи в свещената война и двамата бяха отишли заедно в Пакистан. Само година, след като бе завършил училище, Карим беше видял много малко от света. Наркотиците бяха непознати в родния му град. След като завърши образованието си, родителите му отчаяно се опитваха да му намерят жена от страх да не отиде да се бие в Афганистан или в Ирак. За Ирак дори не си беше помислял. Ислямският свят бе станал по-добър без Саддам Хюсеин и той не искаше да дава живота си за партията „Баас“, за да може отново се обърне срещу саудитските си съседи и да потиска братята си мюсюлмани.

Затова отиде в Пакистан да се сражава за „Ал Кайда“ и талибаните. Карим беше подготвен за всички психически и физически предизвикателства, но никога не би се досетил за ролята, която търговията с хероин играеше за борбата. Опиумът беше навсякъде. Отглеждаха го, събираха го, продаваха го, разпространяваха го. Много от чуждестранните бойци бяха пристрастени към него. За тях той бе най-добрият начин да се справят с трудностите в планината и в борбата срещу невидимия враг, който можеше неочаквано да нанесе удар във всеки момент, денем и нощем. За талибаните наркотикът беше жизнена сила.

Карим не се боеше, че може да се пристрасти към хероина, но се безпокоеше за Хаким. Още по-тревожно обаче беше безотговорното отношение на водачите на „Ал Кайда“. Не можеше да повярва как се принизяват до обикновени наркотърговци. Това, че с такава готовност се замесват в нещо, срещу което пророкът категорично се е противопоставял, обезсмисляше вярата им и силно отблъскваше доброволците, които искаха да се сражават за тях.

Карим погледна наполовина разтоварената палета, тъжно поклати глава и каза:

— Не знам дали Той ще ни прости това.

— Ох — измърмори Хаким, — понякога ми иде да те удуша. — Скочи от самолета, отиде при палетата и взе един пакет кокаин. — Имаш ли представа колко струва това?

— Ти ми каза, че ако имаме късмет, можем да получим един милион долара.

— Да — засмя се приятелят му, — но тогава не знаех, че има толкова много. Говорехме за няколко торби. Това всичкото… — той се отдръпна, разпери ръце и ги завъртя в кръг — това струва… дори аз не знам… десет милиона, може би и повече.