Винс Флин - В случай на опасност

Самолетът се спусна и гладко кацна на пистата. Ридли се събуди и след като се протегна, извади телефона си и започна да проверява текстовите съобщения. Рап продължи да гледа през илюминатора, докато минаваха покрай големия терминал към района за частни самолети, където ЦРУ имаше собствен хангар. Когато спряха успоредно на сградата, той забеляза две полицейски патрулки и още шест държавни коли. Началството в Ленгли не обичаше голямата показност и това не беше нормално посрещане на двама шпиони, завръщащи се от Афганистан. Ридли беше твърде зает със съобщенията и той реши да не го смущава.

Когато самолетът спря окончателно, Рап взе сака си, благодари на екипажа и излезе. Долу имаше девет мъже и една жена. Отдалече си личеше, че са от ФБР. Всичките приличаха на хора, които се приемат твърде насериозно, придават си твърде голяма важност.

Един от агентите се приближи с някакъв лист в ръката и попита:

— Вие ли сте Мич Рап?

Рап се поколеба дали да не реагира по-агресивно, но се отказа.

— Да, аз съм.

— Имам заповед да ви арестувам. Моля, оставете чантата и вдигнете ръцете на тила си.

Мич го изгледа смаяно:

— Слушайте. Защо просто не ми покажете с коя кола искате да ме закарате? Ще дойда с вас… ще хвърля сака в багажника и ще се кача.

Агентът премести дясната си ръка към кобура.

— Няма да повтарям. Оставете чантата…

В този момент Ридли се показа от самолета и изкрещя:

— Какво, по дяволите, става тук?

Агентът го погледна, после — Рап, сетне — пак Ридли.

— Господине, имам заповед да арестувам този човек. Не се намесвайте.

Ридли изтича надолу по стълбите, мина покрай Рап и спря на около метър от агента.

— От ФБР ли сте? — изрева.

Агентът беше с половин глава по-висок от него. Погледна го отвисоко и предупреди:

— Не ме принуждавайте да използвам сила.

— Не ме принуждавай да те изритам от собствеността ми, новобранец. Аз съм заместник-директор на Службата за тайно разузнаване в Ленгли ти се намираш на моя територия. Затова, преди да арестуваш хората ми, искам обяснение какво, по дяволите, става.

Агентът направи крачка назад и отговори:

— Просто си върша работата. — Посочи Рап: — Имам заповед да арестувам този човек. Не са ми казали защо, просто ми наредиха да го направя.

— Кой от Министерството на правосъдието?

— Уейд Клайн.

— Това сигурно е виц. Дай да видя заповедта. — Ридли протегна ръката си и след като агентът се подвоуми, заплаши: — Или искаш да се обадя на директор Пауъл?

Агентът не хареса накъде отиват нещата и му подаде заповедта.

Ридли я разгъна, прочете я набързо и му я върна.

— Знаеш ли кой е този? — попита и посочи с палец Рап.

Агентът поклати глава.

Ридли се приближи и понижи глас, та само агентът да го чуе:

— Този човек е герой на Америка, а това… — дръпна заповедта от ръцете му и я размаха — … това е една празна хартийка. Затова слушай, агент — не знам кой си. Не мога да ти попреча да го арестуваш, но ако го накараш да пълзи по асфалта като някой обикновен престъпник, гарантирам ти, че ще съсипя кариерата ти. Ще използвам всичките си връзки в Бюрото, за да се уверя, че ще прекараш близките три години в Йемен, претърсвайки корабни контейнери. Как предпочиташ?

Агентът се замисли за момент, после попита:

— От вашите хора ли е?

— Не е от моите хора. Единствените двама души, пред които се отчита, са директорът на ЦРУ и президентът и дори те невинаги имат власт да го контролират.

Слънцето се издигна и огря с ярките си лъчи синята морска шир. Всичките девет мъже бяха излезли на палубата за това ново свидетелство на могъществото на Аллах, даващо начало на още един ден от славното им пътешествие. Бяха прекарали нощта скупчени един до друг в двете лодки, леко поклащани от вълните. Въпреки спокойното време четирима бяха повърнали. Хаким изпитваше извратено удоволствие да гледа как привързаните към твърдата земя борци за свобода толкова лесно се огъват от спокойното движение на океана. Още по-забавно бе да гледа как старият му приятел Карим се ядосва, че не е подготвил хората си за това сравнително кратко изпитание.

След молитвата разпределиха храната и Карим напомни на хората си да пият повече вода, особено онези, които бяха повръщали. Хаким отново провери координатите, после се качи на дългия нос на бързата лодка. Заоглежда с бинокъла едно тъмно петно на хоризонта. Бяха на около шестнайсет морски мили източно от Маратон, Флорида. На север, почти на същото разстояние, беше станцията на бреговата охрана в Исламорада. По̀ на юг и на запад се намираше станцията на Кий Уест. И двете бази бяха достатъчно добре екипирани с летателни апарати и плавателни съдове, за да им създадат сериозни проблеми, но Кий Уест го тревожеше повече. Там беше командният център на новата Гранична хеликоптерна ескадрила. Колкото по на север отиваха, толкова повече частни яхти и рибарски съдове, идващи от Маями, срещаха — излетници, сновящи между Южна Флорида и Бахамските острови. Хаким огледа повърхността, после вдигна бинокъла към небето. Нависоко се виждаха белите дири на няколко самолета, но все още нямаше следи от хеликоптери. От по-ранните си пътувания той знаеше, че са най-активни през нощта и по-късно през деня, когато трафикът се усилваше. Патрулните катери не го тревожеха толкова. В този район патрулираха малко и не бяха толкова тежко въоръжени. Проблемът щяха да са хеликоптерите. Те бяха по-бързи от моторниците му и нещо по-лошо, можеха да ги следят от разстояние и да повикат помощ. Ако не внимаваха, на брега можеше да ги посрещне цял отряд полицаи.