Винс Флин - В случай на опасност

Прекрасната Ана със смарагдовозелени очи излъчваше сияние, което я правеше да изглежда като излязла от приказка. Рап не си беше представял, че може да бъде по-красива, но бременността някак я бе разхубавила. Безупречната й кожа блестеше, а очите й искряха по-жизнерадостно от обикновено. Вълнуваше се от мисълта, че ще даде на съпруга си нещо, което той толкова много желае. Този безценен подарък, детето, щеше да е решаващият аргумент, който да го накара да се откаже от опасната си професия. Веднъж, докато се любеха, му беше казала, че вече е сторил достатъчно за страната си. Имаше белези от ножове, куршуми, изтезания, време беше да се оттегли. Да отстъпи мястото си на друг.

Въпреки либералните й възгледи Ана не беше като кон с капаци. Много добре знаеше какво представляват онези фанатици и нито за миг не си правеше илюзията, че в същността си работата на съпруга й е нещо друго освен безмилостно преследване и убиване на такива негодници, преди да са успели да събудят още по-голяма омраза и да избият още невинни хора. Никога не го беше признавала открито, но тя се гордееше с него. Брат й му беше доверил след смъртта й, че Ана смятала съпруга си за най-благородния човек, когото е познавала.

След като неочаквано му я отнеха, първата му реакция беше предвидима. Той взе скръбта, гнева и отчаянието, запрати ги на дъното на душата си и използва енергията им, за да събере сили да осъществи отмъщението си. Двама от виновниците остави живи. Причините бяха сложни, но Рап беше сигурен, че Ана би пожелала така. След като получи възмездието и се изправи очи в очи с действителността, целият му свят сякаш се срина. Моралният му компас, чувството му за добро и зло се дестабилизираха и той се озова без ориентир насред море от чувство за вина и самообвинения.

След като цял живот бе толкова сигурен в себе си и действията си, логичният изход беше само един. Той просто изчезна. Шест месеца никой не знаеше къде е. Нито брат му, нито дори началниците му в Ленгли. Върна се друг човек. Наранен, но не сломен, той бе осъзнал грешките си. Беше разбрал слабостите си и как се отразяват на работата му. Знаеше, че до края на дните си ще се обвинява, че се е самозалъгвал, че може да води нормален живот, и ще носи вината за смъртта на жена си. Всяка сутрин я молеше да му прости, всяка вечер й се извиняваше, че я е въвлякъл в своя отвратителен свят. Понякога се замисляше, че тя доброволно прие съдбата си. Надарена с невероятно силна воля, никой не можеше да я убеди да направи нещо, което тя не иска. Беше останала с него, защото го обичаше, и в крайна сметка това бе единственото, което му даваше утеха, правеше го щастлив и дори понякога извикваше усмивка на лицето му. Тя вярваше в него и го обичаше.

Близо две години му бяха нужни да достигне до това състояние и тогава като с магия раната започна да заздравява. Не съвсем, разбира се. Все още имаше белег, прорязващ дълбоко душата му, но сега поне не се давеше в морето от вина, гняв и самосъжаление. Никога нямаше да оздравее напълно, но поне си беше възвърнал самоувереността. Чувството му за цел се бе възстановило и той се чувстваше много по-мъдър, отколкото преди нещастието.

Имаше и още нещо. Животът на човек, който вече второ десетилетие работи тайно, действа сам, месеци наред пребивава в чужди страни, бе тежък. Живот на човек, който се налага да заблуждава всички около себе си, дори най-близките си. Рап носеше огромно чувство за отговорност. За първото беше споделил само пред Кенеди. Заради работата и необходимостта да действа сам Рап бе обучен да спасява само себе си. Сега обаче виждаше хора като Майк Неш и семейството му и разбираше колко много са застрашени. Изведнъж изпита нуждата да закриля тези хора.

В избледняващата светлина от атаките, които за кратко бяха събудили Америка за опасността от ислямския фундаментализъм, политиците се бяха върнали към старите си навици. Бяха се обърнали срещу хората, които сами бяха извикали да спасяват страната. Рап не спираше да се изненадва, че това бяха същите политици, които веднага след единайсети септември многократно бяха питали ЦРУ дали използва достатъчно ефикасни методи за разпит. Сега отричаха да са говорили такива неща. Бяха преминали в нападение. Бяха надушили възможността и рано или късно щяха да започнат да съсипват живота на хората, за които Рап се чувстваше отговорен. Всеотдайни мъже и жени, които се бяха жертвали за страната си, когато тя имаше най-голяма нужда от тях. Сега неблагодарни сенатори и конгресмени обикаляха като акули, търсейки възможност да тласнат политическата си кариера към още по-големи висоти.