Винс Флин - В случай на опасност

Без да го поглежда, Неш отговори:

— Тъй вярно. — Имайки предвид сегашното си душевно състояние, не беше сигурен, че ще издържи срещата с прословутия Хърли. — Къде е той?

— Във военноморската болница в Бетезда. Вчера го видях.

— Добре ли е? — попита изненадано Неш.

— В отлично състояние. Смениха му тазобедрената става, докато ти беше в Афганистан. — Шефът му погледна часовника си. — Очаква те. Остави ме пред главния вход. А, и още нещо. От Комисията по разузнаването поискаха да изпратим наш представител. Ти ще отидеш.

— Ох, стига…

О’Браян го погледна косо:

— Ще престанеш ли да се оплакваш, майоре?

Неш разбра намека — той споменаваше военния му чин от Морската пехота, за да му напомни, че военната йерархия още действа.

— Да.

— Добре. И не започвай да спориш, когато застанеш пред комисията. Сдържай се. Не им давай основание да те намразят повече, отколкото вече са те намразили.

Хората му заеха позиции трийсет минути преди началото на нападението. Досега всичко вървеше по плана му. Шумовете на джунглата ги прикриваха. Екзотични птици пееха и чуруликаха, гризачи шумоляха и драскаха, цял куп животни, обитаващи дърветата, издаваха странни звуци. След повече от шест месеца Карим най-после беше свикнал с тях. Може би това място все пак щеше да му липсва. Сякаш отгатнал мисълта му, един комар кацна на китката му и се впи. Не, рече си Карим, това място изобщо нямаше да му липсва.

След закуска, която се състоеше от шоколадчета и печени фъстъци, бе дал на хората си възможност да се помолят. Никой не се оплакваше от храната. Бяха свикнали. Носеха пакети със суха храна за четири дни, в случай че се случи нещо непредвидено. Водата обаче беше основният проблем. Имаха достатъчен запас, а също и хапчета за обеззаразяване, когато той свърши. След закуската провериха оръжието си и Карим отдели по няколко минути на всеки човек, за да се увери, че са запомнили задълженията си при нападението. И седмината знаеха какво се очаква от тях.

Нямаше нужда от много обяснения. Все пак използваха същия план, който бяха тренирали няколко месеца по-рано. Беше вариант на обикновена Г-образна засада. На практика беше нападение, защото атакуваха неподвижна позиция, но хората му го наричаха засада и Карим не виждаше смисъл да ги поправя. Планът беше доста прост — с атакуващ отряд от четирима души, които да нападат директно, и поддържащ, който да ги прикрива със стрелба. Единствената сериозна промяна бе да сложи Ахмед на триста метра от тях по посока на пистата, на малко по-висока позиция, за да ги поддържа със снайпера, ако се случи нещо непредвидено. Не харесваше идеята за отстъпление, особено тук, защото това би означавало провал, пък и ако не успееха да изпълнят този прост план, може би заслужаваха да загинат на това негостоприемно място.

Докато наблюдаваше с бинокъла, Карим отново се запита дали това наистина е изпитание, или просто клане. Ако всичко вървеше по плана, би било второто, а той не виждаше причина да не стане така. Доста повече се безпокоеше за втората част от плана — транспортирането на отряда. Рискът щеше да е много по-голям. Командирите му очакваха да отиде в Мексико Сити, но той не само щеше да ги разочарова, а дори и не смяташе да ги информира какво е замислил. Беше решил, че в организацията има шпионин, и нямаше нито време, нито възможности да го разкрие. Изборът му беше прост. Да се изолира от всички. Водачите на „Ал Кайда“ щяха да научат какво е направил от вестниците.

Карим вдигна замаскираната си с камуфлажни шарки карабина M-4 и огледа през мерника бараката само на трийсет метра от него. От едната си страна бе разположил един от хората си, от другата — двама. Бяха на пет метра един от друг; лежаха по корем на границата на джунглата. Всички бяха нацапали лицата си с черна и зелена боя. С камуфлажните униформи и шапки бяха почти невидими дори посред бял ден.

Бараката беше почти еднаква с онази, в която бяха живели през последните месеци. Беше издигната на около метър над земята и имаше мрежи против комари от всички страни. Единствената разлика бе, че трафикантите бяха закачили чаршафи около спалното помещение, за да не влиза слънце. Карим не беше позволил на хората си този лукс. Будеха се с изгрева и лягаха след залез. Точно както очакваше, наближаваше девет, а още никой не се беше показал да свърши някаква работа.

Очакваше две възможни развръзки. Първо, можеха да надупчат сградата с куршуми, докато трафикантите още спят. Карим се надяваше, че няма да стане така. През всичките тези месеци бе обучавал хората си внимателно да избират мишените си. Да ги накара просто да надупчат една сграда би било обида за тях. Беше обмислял да взриви бараката, но това би вдигнало излишен шум. Не че очакваше някой да ги открие и да се притече на помощ на трафикантите. Нямаше такава вероятност, но Карим държеше първото нападение да бъде извършено възможно най-професионално. Искаше да продължи не повече от двайсет секунди и да бъде абсолютно безшумно.