Винс Флин - В случай на опасност

— Само кажете, капитане. Ако искате Колорадо, Калифорния, Хаваите… Европа? Само кажете.

— Искам справедливост! — отчаяно проплака той.

— Нали ти казах, че е нещастник.

Лиланд вдигна очи — Рап говореше на другия тип от ЦРУ.

— Ние си тръгваме — заяви Мич на Гарисън и Ромър. — Съжалявам за случилото се. Наистина съжалявам. Не съм искал да замесвам военните в това, но нямаме време.

— Нима ще го оставите да си тръгне така? — попита Лиланд.

За първи път на Рап му стана жал за младия офицер. Човекът беше толкова жалък, а не го съзнаваше.

— Капитане, трябва да се откажете — изрече с почти умолителен тон. — Това, което правим, е много по-важно от накърнената ви гордост. Аз ви казах да не вадите оръжието си. Казах, че ще ви сътруднича, но вие не искахте да слушате. Може би ако знаехте къде съм ходил и какво съм правил през последните осемнайсет години, щяхте да разберете защо постъпих така. Това мога да ви кажа. Съжалявам, че използвах сила.

— Обаче не съжалявате, че ме ударихте.

— Не съм ви удрял. Разоръжих ви и вие паднахте по лице.

— Нападнахте ме — почти изкрещя Лиланд.

Рап изгуби търпение.

— Вижте какво, капитане. Пожелавам ви късмет в кариерата. Аз се махам.

— Не, няма да си тръгнете! Господин генерал, направете нещо!

Генералът въздъхна и закри лицето си с ръце.

— Капитане, откажете се.

— Ама, сър, трябва да подам жалба…

Ридли отвори вратата.

— Това е заповед, капитане. Настоявам да изчакате четирийсет и осем часа, да премислите и чак тогава да подадете официално доклада си. Дотогава не искам да чуя нито една думичка по този въпрос. Ясно ли е?

Ридли не изчака да чуе отговора на Лиланд. Избута Рап в коридора и затвори вратата зад себе си. Докато вървяха бързо по коридора, без да се обръща, измърмори:

— Леле, голяма каша!

— Нали ти казах, че е задник.

— Ти пък си цвете. — Ридли погледна часовника си. — Да побързаме. Гоним полет.

Вратата на асансьора се отвори и Майк Неш с облекчение видя, че е празен. Влезе, натисна копчето за сутерена и се облегна на стената. Ярките лампи засилваха главоболието му. Той закри очите си с дясната ръка и започна да си мърмори, знаейки много добре, че положението му може да стане и по-лошо.

Няколко сантиметра, преди вратата да се затвори, една голяма мазолеста ръка се пъхна в процепа и хвана гуменото уплътнение. Вратата се отвори и в асансьора влезе Чък О’Браян. Около метър и деветдесет, той бе с няколко сантиметра по-висок от Неш. Беше завършил в Дартмут и бе дошъл в ЦРУ от военноморското разузнаване. Над двайсет години по-възрастен от Неш, той все още беше внушителен мъж.

За щастие асансьорът беше голям почти колкото онези, които използват в болниците. О’Браян се отдръпна в другия край на кабината. Неш знаеше, че шефът му не е никак доволен от избухването му пред директора.

Щом вратата се затвори, О’Браян каза:

— Какво, по дяволите, ти става?

— На мен ли какво ми става? — Майк се посочи и се отдръпна от стената. — За последните пет нощи съм спал може би пет часа, тоя мръсник Адамс ме е подгонил, „Поуст“ публикува тия гадости на първа страница, Мич седи в килия в Афганистан, а аз си лягам всяка вечер и се събуждам всяка сутрин с главоболие, което ме кара да се чувствам, сякаш някой върти отвертка в окото ми. И ти ме питаш какво ми става.

О’Браян погледна камерата в ъгъла, за да му напомни да внимава какво говори. През стиснати зъби процеди:

— Трябва да се успокоиш.

— А пък ти трябва да ме защитаваш — възрази Неш. — Това е сделката. Аз си върша работата, а ти държиш кретени като Адамс далеч от мен.

— Не мога да влияя на Адамс, знаеш го.

— Тогава не ме викай тук да ми губиш времето. Имам по-важни неща, с които да се занимавам в момента.

— Не е моя вината за това, което става. Ако не си беше изключил телефона, щяхме уредим нещата по-навреме.

О’Браян кимна към камерата.

— Знам, че е там — сопна се Неш. — Може би в момента ни гледа. — Обърна се към камерата и показа среден пръст. — Подслушваш ли, Адамс, лекенце долно? Някъде по света има трета терористична група, приятел, но аз търся ли я? Неееее! Кисна тук, за да се погрижа всички документи да са изрядни и да не съм нарушил случайно правата на някой терорист.

О’Браян дръпна ръката му точно когато асансьорът спря. Издърпа го от кабината и го повлече през фоайето.

— Имаш ли представа как действат хората като Адамс? Методично събират материали и всички случки като тази влизат в досието ти. — О’Браян го придърпа към себе си и прошепна: — И докато аз разбирам, и съм съгласен с тревогите ти, ти даваш на този човек всичко, което му е нужно. Ще покаже тези неща на чиновниците в Министерството на правосъдието и ще те представи като някой побъркан.