Винс Флин - В случай на опасност

След като си пое още няколко пъти дъх, младежът поклати глава и заобиколи стената, за да продължи към следващото препятствие. Другите шестима започнаха да му се присмиват. Макар че беше почти невъзможно да различи двамата мароканци от това разстояние, Карим се досети, че това е Ахмед. С другия се бяха сражавали заедно и той знаеше, че Фазул няма да се откаже пред някаква си стена. Карим кипна. Самият факт, че някой от хората му е готов да се предаде толкова лесно, бе достатъчен да го вбеси, но това, че другите го намират за смешно, беше нетърпимо.

Черните му кубинки сякаш сами тръгнаха по една от пътеките, отъпкани във високата трева радиално, като спици на колело. Вървеше бързо, гневът му растеше с всяка стъпка. Един от бойците го забеляза и предупреди другите. Смехът и подигравките секнаха. Младежите се строиха в редица и макар че не застанаха мирно, се подготвиха да посрещнат гнева му. Карим спря на осем крачки от групичката точно когато Ахмед финишираше. Хилавият мароканец се препъна, падна, претърколи се два пъти и спря точно в краката на командира си.

Карим може би щеше да го ритне, ако не беше нервният смях на един от другите. Беше Фарид, най-талантливият от бойците, и докато напразно се опитваше да се овладее, смехът му зарази и останалите. Скоро всички се кискаха като истерични момиченца.

Карим прекрачи Ахмед, извади пистолета си и допря дулото в главата на Фарид. Действията му и споменът за смъртта на другаря им преди няколко дни ги отрезвиха. Всички се изпънаха, изправиха раменете си, загледаха се право напред. Дори Фарид застана мирно въпреки натиска на хладната стомана върху челото му.

— Амир — бързо каза младежът, — извинявам се за неуместното поведение.

— Смешно ли ти се струва?

— Не, амир , не е смешно.

Фарид го наричаше „амир“, което на арабски означава командир.

— Защо се смееше?

Фарид се поколеба, не знаеше какво да отговори. Накрая каза:

— Не трябваше да го правя. Няма повече да се повтори.

— Не, няма — хладно изсъска Карим, — защото ако се повтори, ще ти пръсна дебелата глава.

Фарид примигна от потта, която се стичаше по челото и влизаше в очите му.

— Слушам!

Карим свали пистолета, обърна се към другите и изкрещя:

— На някого от вас да му е смешно?

Те отговориха в един глас, че не. Гневът му не отмина. Напротив, засилваше се. Той закрачи зад хората си, като едва устоя на желанието да ги заудря с ръкохватката на тежкото си оръжие по главите. Командирската работа бе самотно занимание, особено в необятната джунгла на хиляди километри от бойното поле. Техният неуспех беше негов неуспех, а той не обичаше да се проваля. Как да ги накара да се стреснат, да разберат колко големи са залозите? Как да ги накара да осъзнаят колко сериозен противник са американците? Колкото и да презираше врага, той не подценяваше силата му.

Хората му се бяха включили с желание в групата, но Карим беше слушал твърде много мъже да говорят с ентусиазъм за война. Кафенетата и джамиите в Саудитска Арабия бяха пълни с такива. Само малка част се оказваха достатъчно смели, достатъчно глупави или достатъчно силно вярващи, за да вземат оръжие и наистина да се бият. Той мислеше, че момчетата от неговата група са както смели, така и отдадени на идеята. Захария беше отдаден на каузата и умен, но твърде мързелив. Никога не приемаше достатъчно сериозно онова, което правеха. Това бе типично за повечето млади мъже, които нямат друго смислено занимание. Мнозина от тях бяха изпратени от богати бащи, стремящи се да прославят името си, като жертват синовете си за каузата. Много от тези бащи плащаха солидни суми, за да осигурят на момчетата си безопасно място далеч от бойната линия. Повечето младежи идваха без абсолютно никаква военна подготовка и нещо по-лошо, с погрешни представи за воденето на битка. Дори добре подготвени и екипирани войници можеха да изгубят самообладание в сражение. Какво оставаше за новобранеца, колкото и надъхан да изглежда, когато американците пуснат някоя от онези раздиращи, оглушителни лазерно насочващи се бомби? Карим бе виждал как цели батальони се вцепеняват от ужас, когато видят бойните им самолети в мрачното небе.

Тези мъже не бяха страхливци. С изключение на двама, той ги беше виждал в битка и всичките бяха достойни. Дори Ахмед, въпреки некадърността му при прескачането на стени, имаше своите достойнства. Беше самоук снайперист и далеч превъзхождаше останалите при стрелба с пистолет и автомат. Карим имаше големи планове за него. Хрумна му нещо, докато обикаляше около хората си. Може би беше прекалено взискателен. Може би това вредеше на самочувствието им. Не беше в характера му да се връща назад. Всичко в живота си бе постигнал с приемане на нови предизвикателства. С полагане на все повече усилия.