Винс Флин - В случай на опасност

Мароканците обаче бяха проблем. Сега виждаше, че отрядът е по-разединен от всякога. За момент се замисли дали да не убие и един от тях, но реши, че не е практично. Не беше противник на използването на страха като мотивация, но в момента не разполагаше с много хора. Той беше изучавал жестоките методи на водачи като Ленин и Сталин. Имаше какво да се научи от тях. Дързостта и жаждата им за власт бяха ненадминати. Най-впечатляващо обаче бе умението им да завземат властта и да я задържат с най-брутални средства.

Карим често мислеше за Ленин и Сталин. Питаше се дали и той притежава величието на тези двама мъже, таланта да поведе революция, да завземе властта от други, да избие до крак всичките си врагове, истински или въображаеми, докато почувства, че има абсолютна власт и бъде готов да започне истински промени. Знаеше, че е способен на такава жестокост. Знаеше, че е достатъчно мотивиран да доведе нещата докрай, да убива наред толкова, колкото е необходимо. Все пак той изпълняваше волята на Аллаха, а Аллах щеше да раздели вярващите от неверниците след смъртта им.

Мисията му беше да обърне нещата. Да спре похода на езичниците и неверниците срещу исляма. Освобождаването на жените, порнографията, приемането на извращения като хомосексуализма — всичко това бяха дяволски деяния. Музиката им, киното, цялата им култура целеше разбиване на семейството. Цивилизацията им беше тумор в света, бавна и неумолима атака срещу исляма. Независимо на каква цена, независимо колко невинни ще загинат, те трябваше да бъдат спрени.

Сегашната акция не беше крайната цел на Карим. Тя бе само стъпало към нещо много по-велико. Аллах му се беше явил по време на безкрайните часове на молитва и му бе разкрил плановете си: че иска от него да вземе люлката на исляма от предателите, от продажните сребролюбци. Но преди да поеме тази отговорност, трябваше да се докаже. Не пред Аллах, а пред онези, от които имаше нужда в следващия етап от борбата.

Карим нямаше да се принесе в жертва като другите. По очевидни причини не беше споделил тази своя идея с хората си. Аллах имаше големи планове за него. Един ден той щеше да поведе революцията, която да промени света. Карим бе призван да свали саудитската кралска фамилия и да изчисти страната си от нейното пагубно влияние. Цялата фамилия, над десет хиляди души, трябваше да бъде избита. Той знаеше, че неколцина ще се спасят, знаеше, че светът ще бъде шокиран, но това бе несравнимо с делото на Ленин и Сталин. Милиони бяха убитите от тях и за какво? За една безбожна система, облагодетелстваща само бюрократичната върхушка. Мюсюлманите щяха да разберат, а в крайна сметка само това има значение. Първо обаче трябваше да се справи с Америка и за да го постигне, трябваше да повдигне бойния дух на двамата мароканци и да накара хората си да действат като единен екип.

Карим отвори вратата и нагази в меката трева. Шест месеца на това задушаващо място. Много бе постигнато, но не достатъчно. Слънцето най-после се беше вдигнало достатъчно високо, за да прогони носещите зараза насекоми в сенките. Знаеше, че един ден хората му ще са му благодарни, но сега едва издържаха горещината. Дори сънародниците му саудитци изнемогваха в тази комбинация от жега и влага. Спасението беше водата, точно както в пустинята. „Трябва да пият много вода“ — помисли си Карим. Грижеше се редовно да вземат лекарствата против малария. Не беше вложил толкова талант и енергия в тази операция, за да се провали само заради някакъв микроб.

Чу крясъци и погледна да види какво става. Шестима от хора му се бяха събрали в другия край на разчистеното място, на около сто и петдесет метра от него. Всичките носеха камуфлажни панталони и избелели зелени тениски. Всеки имаше голям кобур с 9-милиметров глок и два резервни пълнителя. Карим ги беше накарал да ги носят винаги, за да свикнат да ходят с оръжие. Освен това се надяваше, че наркотрафикантите ще се натъкнат на лагера му и ще предизвикат престрелка. Би било отлично изпитание за хората му.

Бойците му се намираха на мястото, където започваше и свършваше тренировъчната полоса. Дори от това разстояние усети, че окуражителните им викове не са особено ентусиазирани. Потърси седмия човек на полосата с препятствията. Все още не беше свикнал с това. Само преди няколко дни бяха осем. Единият от мароканците заобиколи другия край на полосата. Карим не можа да различи дали е Ахмед, или Фазул, толкова много си приличаха. Младежът легна по корем и запълзя под бодливата тел, опъната на по-малко от петдесет сантиметра над земята. След десет метра се изправи и се затича към шестметровата стена. Скочи, хвана се за въжето и започна да се катери. На средата се свлече, изправи се, пак пробва, но отново се изпусна и се отказа, скочи на земята. Задъхан, мароканецът се наведе и опря ръцете си на коленете, опитвайки се да си поеме въздух. Карим се намръщи. Не беше дошъл, за да гледа как някой се отказва от нещо, което би трябвало да е усвоил още преди месеци.