Винс Флин - В случай на опасност

По нищо не личеше, че зад тази обезоръжаваща, чаровна усмивка се крие жена със сурово сърце. Жена, която сега почти ежеседмично даваше на мъже като Рап и Неш одобрението си да престъпват закона, да лъжат конгресмени и сенатори, да отвличат, да измъчват и… да — да убиват. Не го правеше с високомерие или за перверзно удоволствие само защото имаше власт да го стори. Решенията се вземаха изключително внимателно и обмислено, но все пак ставаха факт и Кенеди трябваше да се примири с тях, да се примири с лъжите. Знаеше, че на Рап не му мигва окото, но все повече започваше да се тревожи за Неш. Докато Мич бе затворен в себе си, особено след смъртта на жена си, Неш бе принуден да живее с лъжата. Женен, с четири деца, той редовно пътуваше от уютния си дом в предградията до мрачния свят на антитероризма и обратно — от ученически мачове и състезания към среднощни разпити и единични ликвидации.

Бяха измислили много думи, които да им помогнат да приемат по-леко съмнителните си деяния: „задържаните“ — не „затворниците“ — се подлагаха на „екстремни разпити“ — не на „мъчения“. Заподозрените биваха „залавяни“, а не „отвличани“. Такива евфемизми изкарваха Рап от кожата. За всичко това той обвиняваше юристите и вероятно имаше право. Истината беше, че имаха мръсен занаят, пълен с хора със съмнителна репутация. Рап обичаше да напомня на всички: „Ние не сме полицаи. Ние не сме войници. Ние сме шпиони, а шпионите правят гадни неща на гадни хора.“

Никъде в устава им не се говореше за игра по правилата. Враговете със сигурност не се сражаваха честно, а народите им ги приемаха като герои. В Америка те караха да участваш в заседания като онова, което преди малко бе свършило в Министерството на правосъдието. Да отговаряш пред хора, които не знаят нищо за мълчаливата война, която се води. Наградата за саможертвата беше да бъдеш унижаван от някой спуснат отгоре бюрократ като Уейд Клайн. В най-добрия случай пресата уронваше репутацията ти, а в най-лошия те привличаха под съдебна отговорност и те затрупваха с купища книжа. Кенеди се замисли с какво се занимават Рап и Неш в момента и още повече се разтревожи. Една погрешна стъпка и лешоядите щяха да се нахвърлят върху тях.

Човекът, с когото имаше среща, се показа на стълбите. Усмихваше се виновно. Кенеди изобщо не беше подразнена от двайсетминутното закъснение. Избута стола си назад и понечи да стане, но мъжът забърза към нея и я спря.

— Извинявай, че закъснях.

Наведе се и я целуна.

— Не се безпокой. Така имах възможност да остана малко сама.

Мъжът се усмихна и седна срещу нея. Разкопча сакото си и извади очилата си от вътрешния джоб. Уилям Барстоу имаше инвеститорска фирма в града и беше разведен от малко повече от година. Кенеди не познаваше нито бившата му жена, нито двете му деца, но и не бързаше да се срещнат. Двамата случайно бяха седнали един до друг на едно благотворително събрание в Кенеди Сентър и Барстоу я беше разсмял. За повечето хора можеше да е дреболия, но в живота й нямаше много смях. После той я покани на среща и тя си каза: „Какво пък.“ Така след пет излизания изградиха доста непринудени отношения.

Сега се намираха в „Рутс Крис Стейк Хаус“ на Кънектикът Авеню. Обслужването беше отлично, храната — също, но нещо по-важно — това бе един от малкото ресторанти в града, поддържащи добри отношения с Ленгли. Недалеч от квартала на посолствата, заведението често се използваше за делови срещи и имаше слухове, че дори в лъжиците има микрофони. На Кенеди й харесваше, защото имаше частен салон на втория етаж, чиито две стъклени стени създаваха илюзията, че си заедно с другите клиенти в общото помещение. Беше по-комфортен от частните салони на други места, където тя имаше чувството, че е седнала в килер. Телохранителите й познаваха мястото и сравнително лесно го проверяваха и прилагаха мерките си за сигурност.

Кенеди погледна мъжа, седнал срещу нея. Имаше типичното излъчване на Джон Уейн, по това нямаше спор. Мощен гръден кош, топли кафяви очи и обезоръжаваща усмивка, но зад всичко това се криеше много сериозен човек, който без съмнение лесно би могъл да избухне. Тя работеше с много мъже като него, макар и да не носеха толкова скъпи костюми. Сервираха питието му след няколко минути и той вдигна чашата си за тост.

Когато чашите иззвъняха, Барстоу каза:

— Да пием за една вечер без прекъсвания. — Намигна съзаклятнически. — Оставих телефона в колата.

На лицето на Кенеди се изписа виновно изражение. Имайки предвид какво ставаше в Афганистан, тя знаеше, че почти няма шанс вечерята да мине, без някой да ги прекъсне.