Винс Флин - В случай на опасност

Той забеляза изражението й:

— Нещо лошо ли казах?

— Не… просто… очаквам да ми се обадят по някое време.

— Няма проблем. Твоята работа е по-важна от моята.

Думите му не прозвучаха нито иронично, нито сърдито. Той приемаше факта.

— Благодаря. Ще се постарая да бъде кратко.

Барстоу поръча бутилка страхотно бордо и си побъбриха непринудено, докато ядяха салатите. Той взе маруля със синьо сирене, пуешко и горчица, а тя — марули-джуджета. Кенеди обичаше да го разпитва за финансовия пазар. Беше завършил икономика в Чикагския университет и имаше интересен поглед върху света. Като повечето икономисти използваше проверени факти в подкрепа на теориите си. Сигурно беше доста добър в професията си.

Трима келнери влязоха един след друг, за да донесат основното ястие и гарнитурите. Пред Кенеди сложиха порция тънко филе и чиния с изпускащи пара аспержи и гъби. Барстоу получи огромна пържола, дебела като кюлче злато. Кенеди знаеше, че е от най-сочната част на гърба и ако Барстоу не изневереше на навика си от последната им среща, щеше да изяде само половината, а другата да занесе вкъщи на кучето си. Поне така твърдеше.

Тя с удоволствие вкуси от първото месо, което ядеше от четири седмици насам. Само толкова си позволяваше. Един келнер напълни чашите им, след което той и колегите му се изнизаха навън. Кенеди и Барстоу се погледнаха един друг в очакване. Той изглежда се колебаеше дали да вдигне нов тост, или да се заеме с пържолата, която можеше да изхрани малко семейство за една седмица. Айрини бързо взе ножа и вилицата си и се канеше да разреже филето, когато усети, че има нещо. Забеляза движение зад остъклената врата. Не бяха келнери с бели сака, а няколко мъже с черни костюми. Искаше й се да не им обръща внимание, но не можеше. Плахо обърна главата си натам и веднага осъзна, че това е краят на вечерята.

От другата страна на стъклото я гледаше Роб Ридли. Заместник-началникът на Службата за тайно разузнаване беше веселяк. Обичаше да разказва вицове и да се шегува, но сега изражението му беше абсолютно сериозно. Изглеждаше по-мрачен от всеки друг път. Кенеди бавно остави вилицата и ножа и избърса ъгълчетата на устата си със салфетката. Въздъхна:

— Бил, много се извинявам. Това е прекъсването, което очаквах.

Барстоу се опита да покаже разбиране, но вече бе налапал първото голямо парче месо и изглеждаше, сякаш ще припадне. Кенеди отиде при вратата и я дръпна. Ридли се приближи. Изглеждаше по-загрижен от всеки друг път.

— Какво има?

— Голям проблем.

— Колко голям?

— Много.

— Мич?

— Да.

Кенеди въздъхна. Изглежда, че най-сетне бе намерил битката, която търсеше. Тя се беше примирила, че рано или късно това ще се случи. Конфликтът бе неизбежен и Рап може би беше прав, че трябва да бият врага по неговите правила, но въпреки това не й изглеждаше правилно.

— Ще ти разкажа останалото в колата — каза Ридли.

Айрини се обърна да си вземе довиждане с Барстоу, видя изражението му на разбиране и се почувства виновна, че го оставя да вечеря сам. Прецени часовата разлика, погледна чинията си и взе решение. Обърна се към Ридли:

— Идвам след трийсет минути.

Бойният дух беше нисък. Това не го бе предвидил, а Карим рядко пропускаше такива важни подробности. В това беше силата му. Той бе на първо място учен, а след това войник. Всъщност за момент се беше замислил за това. В последните секунди, преди да застреля Захария, си помисли как ще се отрази това върху другите бойци. Когато вадеше пистолета, натискаше спусъка и гледаше как куршумът пръска черепа на египтянина, той беше сигурен, че екзекуцията ще вдъхне кураж на хората му, ще ги обедини, ще ги накара да забравят различията си и да впрегнат таланта си за изпълнението на тази важна мисия. Сега виждаше, че не ги е преценил правилно.

Проблемът беше във вярата им, в липсата на искрена преданост към каузата. Племенните съперничества също играеха роля и Карим се ядосваше, че не го е забелязал преди. Ислямът беше известен с вътрешните противоречия; с жалки съперничества, които ги разединяваха открай време. Четиримата саудитци в отряда му бяха добри бойци. Те щяха да се бият самоотвержено и храбро до последния човек. Единственият афганистанец също се справяше добре, пък и бе служил под негово командване повече от година и беше участвал в безброй схватки с врага. Имаха си доверие благодарение на това бойно приятелство. Афганистанецът нямаше да го разочарова. Сънародниците му бяха най-коравите и самоотвержени бойци, които Карим познаваше.