Винс Флин - В случай на опасност

Айрини Кенеди се беше примирила с простия факт, че може би никога няма да срещне истинската любов и почти със сигурност няма да се омъжи повторно. Първия път бе минало доста зле, както може да се очаква, когато говорим за нещо в минало време. Тя рядко съжаляваше за онези дни. Беше започнало добре. Той бе интересен, красив и много интелигентен. Грешката й беше, че подцени влиянието на майка му. Старата се отнасяше към сина си като към осемгодишен. Той беше мамино детенце и мислеше само за себе си. Като се замислеше, Кенеди разбираше, че сама е насърчавала това поведение. Тя обичаше да му угажда. Обичаше го и искаше да го направи щастлив. Три години след сватбата роди сина им Томас и тогава нещата се влошиха. Когато осъзна, че съпругът й няма нито веднъж да смени пелените на детето, да го нахрани или да стане през нощта, за да провери защо плаче, Айрини най-после призна простия факт, че се е омъжила за егоистичен мръсник.

Друго би било положението, ако мъжът й хранеше семейството, а тя си седеше вкъщи да гледа детето. Точно обратното. Той преподаваше в колеж и се държеше, сякаш е светило на световния интелектуален елит. На Кенеди скоро й писна от това неравностойно разпределение на задълженията. Чашата преля един съботен следобед, когато Айрини излезе да коси моравата с малкия Томас, заспал в раница на гърба й, докато професорът работеше над дисертацията си. Близо две години бяха нужни, преди разводът да стане окончателен факт, но едва тогава тя най-после разбра, че всичко е свършило, че вече не обича този мъж.

Все пак не съжаляваше, че е била омъжена, защото това я беше дарило със син, когото обожаваше. Тя си постави за основна задача да се погрижи момчето да не стане като баща си. Единственото истинско предизвикателство идваше, когато всяко лято Томас отиваше за един месец във вилата на баба си и дядо си в Нантъкет. Само толкова време прекарваше с баща си, който сега преподаваше във Франция. Играеха много тенис и голф, плаваха с яхта. Това не влияеше на Томас. Той беше добро момче, учеше се добре и не се забъркваше в неприятности. Майката на Айрини им помагаше много, а също и Рап.

Кенеди взе чашата с вино и погледна към отворената плъзгаща се врата на стаята. Мъжът, с когото имаше среща, закъсняваше. Тя отпи глътка пино ноар и се замисли за влиянието, което Рап оказваше върху сина й. „Сложен характер — помисли си. — Всъщност… не. Това е може би най-откритият човек, когото познавам.“ Работата на Рап беше сложна и много опасна, но за Кенеди той бе може би най-предвидимият мъж, когото познаваше. В Ленгли имаше много тактици, които крояха мащабни заплетени планове как да отслабят врага, планове за събиране на сведения и използването им срещу противника. Той винаги развенчаваше тези схеми. Като човек, прекарал почти цялата си кариера в полеви условия, Мич болезнено съзнаваше, че има пряка зависимост между сложността на плана и опасността от провал.

Рап предпочиташе простия подход, който обикновено включваше изпращане на куршум в нечия глава. Това бе горчивата истина и Кенеди дълго се беше опитвала да не мисли за това. Майка й обаче бе изказала нейните опасения. След убийството на съпругата на Рап преди няколко години майката на Айрини открито бе заявила, че смята за безотговорно от страна на дъщеря й да оставя внука й твърде дълго време в компанията на един убиец от ЦРУ. Кенеди мразеше тази дума. Мразеше мисълта, че човек, който е пожертвал толкова много, може да бъде заклеймен и очернен с една проста думичка. Ако имаше униформа и военен чин, Рап щеше да бъде герой. Щяха да окичат гърдите му с толкова много медали, че щеше да падне под тежестта им. Той обаче не беше военен и затова много хора го гледаха с пренебрежение, дори майка й.

Тя не я обвиняваше. Майка й не разбираше как може човек да си изкарва прехраната по този начин. Айрини се усмихна при мисълта как би реагирала майка й, ако знаеше всичко — ако можеше да прочете досието на Рап. Още по-лошо — как би реагирала, ако можеше да прочете досието на дъщеря си. Поне при Рап и Неш антропологичните доказателства бяха очевидни. От пръв поглед се виждаше, че са ловци. Айрини, от друга страна, нямаше нищо хищническо във външния вид или в поведението си. Тя бе типична представителка на висшата класа във Вашингтон. Дрехите й винаги бяха елегантни, но никога екстравагантни. Показваше достатъчна част от тялото си, за да не загуби женствеността си, но никога толкова много, че да я помислят за развратница. Правата й коса, стигаща до раменете, подчертаваше слабото лице и малкия й нос.