Винс Флин - В случай на опасност

Може би това не беше правилният подход за тази група. След по-малко от седмица щяха да започнат да се внедряват в сърцето на врага и там никой нямаше да им помага. Напрежението щеше да е десетократно по-голямо. Карим се замисли за другите две групи. Беше чул слухове, че са ги заловили, но в пресата не се споменаваше нищо. Това означаваше, че вероятно врагът ги държеше на някой невзрачен кораб насред океана и ги изтезаваше. Как са ги хванали? Дали сами са се издали? Дали в организацията имаше предател? Тези въпроси вече няколко седмици го държаха буден нощем.

В този момент, докато оглеждаше застаналите мирно бойци, нещо му хрумна. Знак от Аллах. Почти веднага го позна. Напоследък все по-често чувстваше ръката на Аллах във всичко, което правеше. Той го водеше, тласкаше го напред, леко го напътстваше все по-дълбоко към сърцето на звяра. Бъдещето — да поведе въстание в светите земи, изведнъж престана да му изглежда толкова ясно. Може би всичко щеше да свърши в Америка. Карим нямаше как да не почувства леко разочарование, но само за секунди. Знаеше, че Аллах го изпитва. Караше го да се смири. Искаше да се съсредоточи върху непосредствената задача. „Така да бъде — помисли си. — Ако Америка ще бъде последната ми битка, това ще бъде славен и бляскав край.“

Той погледна Ахмед, който още дишаше тежко. Оставаше му да реши един много важен въпрос — след като Захария вече го нямаше, структурата трябва да се промени. Карим беше замислил отрядът да функционира като екип на американските „тюлени“ и системата им за взаимопомощ. Всеки боец имаше партньор, с когото да тренира. Осмината бяха разделени на отделения по четирима, а пък те — на по две двойки. Карим много внимателно беше обмислил системата. Тя щеше да му даде преимущество при първоначалното нападение и гъвкавост да използва по-малките екипи, когато врагът осъзнае какво става.

— Ахмед — каза и протегна ръката си. — За мен ще бъде чест, ако ме приемеш за партньор.

Мароканецът се ококори:

— Амир , честта ще е само моя.

Карим се усмихна:

— Ти си добър войник и аз вярвам в теб.

Огледа другите мъже и одобрителните им усмивки го накараха да се почувства горд. За да разведри хората, добави:

— И ще се погрижа да не се катерим по стени.

Карим погледна към другия край на поляната, несигурен какво да очаква, но мислеше, че трябва да почувства нещо. Някаква съдбовна промяна, някакво предчувствие за онова, което им предстоеше, гордост от постигнатото. Нещо, каквото и да е, но единственото, което чувстваше, беше пустота. Огледа парцела от единия до другия край. Спря погледа си за момент върху тренировъчната полоса, по която бяха тичали безброй пъти, стрелковия полигон, където се бяха превърнали в безупречни стрелци с глок-19. И не просто да стрелят от място — той ги беше обучил на точност в условията на реална престрелка. Бяха се научили да стрелят с дясната и с лявата ръка, с протегнати, изпънати или свити лакти, с една или с две ръце, докато тичат, легнали, прави и седнали. Бяха проиграли всяка възможна ситуация и сега всички бяха страшно напреднали. Но достатъчно ли беше?

И ето, че Карим го почувства. Стягането в гърдите. Задъхването. Поредния пристъп на паника. Не беше казал на другите. Засега бе успял да убеди хората си, че има мигрена, но знаеше, че не е вярно. Знаеше как боли глава. Това не беше главоболие. Беше нещо много по-страшно. Обикновено съмненията го спохождаха точно преди да заспи. Когато останеше сам с мислите си. Когато отчаяно се опитваше да освободи съзнанието си от всички тревоги, за да може да заспи. Беше безнадеждно. Колкото повече се стараеше, толкова по-лошо ставаше, а сега му се случваше посред бял ден.

Болестта или каквото беше, винаги идваше по един и същи начин. Започваше като неувереност; съмнение в себе си и в способностите на хората му. Бяха свършили толкова много работа, бяха стигнали толкова далеч, но дали беше достатъчно? Къде беше чувството за успех, за завършеност или поне удовлетворението, че най-после си тръгват от това ужасно място? То ги беше обрекло почти от самото начало. Карим си спомни първите няколко седмици, когато всички се разболяха, победени от ужасната влага и насекомите. Това беше едно от нещата, които не бе предвидил. Знаеше, че хората му ще трябва да се нагодят към новия климат, но мислеше, че са достатъчно млади и здрави, за да се справят. Все пак бяха оцелели във войната с американците в студените, сурови планини на Афганистан. Карим мразеше студа, но никога повече нямаше да роптае срещу него. Студеният сух планински въздух убиваше всички гадини, които не можеш да видиш; микроскопичните бактерии и вируси, които нападат тялото ти. Тези невидими врагове процъфтяваха във влагата на джунглата.