Винс Флин - В случай на опасност

Карим погледна Фазул Алгамди, с когото се бяха сражавали рамо до рамо в Афганистан, и отговори:

— Само бегло.

— Знаят ли кой град ще нападнем? — възбудено попита Фарид.

— Да, знаят, но градът е голям. Както вече е ставало дума, има много цели.

Фазул се умърлуши:

— Бяха достойни мъже.

— Да, така е. Бяха храбри бойци, но твърде много разчитаха, че Аллах ще им помогне да успеят.

Карим дълго бе мислил как да им го каже. С поучителен тон, като имам, добави:

— Аллах иска да ни предизвика. Иска да ни изпита. Иска да провери решителността ни.

— Решени сме на всичко, амир — изказа се от името на другарите си Фарид.

— Добре. Точно затова настоявах за постоянна бдителност. Предупреждавал съм много от вас за липсата ни на уважение към врага. Ако се поддадете на това чувство, то ще ви отслаби. То би означавало, че сте незрели и страхливи… като малки деца, които завиждат на свой съученик, че получава по-високи бележки. Истината е, че американците са изключително добри бойци и ако не внимаваме, ще свършим като другите… пленници, подложени на жестоки мъчения.

— Няма да те разочароваме, амир .

— Хубаво.

Карим винаги щеше да се тревожи за хората си. Беше вложил целия си талант в подготовката им за тази мисия и знаеше, че никога няма да е съвсем доволен. Това беше в характера му. Тези тревоги обаче отиваха на заден план в сравнение с нещо друго, което го измъчваше. Знаеше, че американците са способни, но не беше толкова наивен да си мисли, че другите две групи са били заловени случайно. Той все повече се убеждаваше, че командването на „Ал Кайда“ се разпада.

— Нещо друго ме тревожи — заяви с изключително сериозен глас. — Опасявам се, че Захария е предавал информация на чичо си.

Двамата мароканци, които бяха най-близки с египтянина, се спогледаха виновно.

Карим забеляза и попита:

— Прав ли съм?

Те кимнаха.

Той си наложи да не се ядосва за това сега. След като подозренията му се потвърдиха, се чувстваше уязвим на това голо място. Често беше изпитвал такова чувство в Афганистан. Сякаш усещаше присъствието на американските самолети в небето. Тихо бръмчене, предвещаващо смърт. Изведнъж се почувства много доволен, че е убил Захария, и още повече, че е подготвил и другите неща.

— Има ли още въпроси, преди да тръгнем?

— Къде отиваме?

— На пистата. — Карим погледна на север. — Ако се движим добре, до свечеряване ще сме там.

— И после към Мексико Сити? — поинтересува се Фазул.

— Не.

— Ами какво ще стане с плана?

— Вече не можем да имаме доверие дори на собствените си хора. Американците са успели някак да се внедрят в нашето командване. Трябва да действаме сами.

— Но как ще влезем в Щатите?

— Подготвил съм друг начин.

— Какъв?

— Ще разберете, когато му дойде времето.

Хората му приеха това без повече въпроси. Карим погледна Фарид и заповяда:

— Запалете постройките. Не искам да има доказателства, ако американците открият лагера ни.

— Слушам, амир .

Карим огледа синьото небе за признак, че някой ги наблюдава. Това само по себе си бе достатъчно на хората му да се спогледат тревожно.

— Мисля, че трябва да тръгваме колкото може по-скоро.

Никой не възрази. Бойците заляха сградите една след друга с керосин от фенерите и ги запалиха. Хвърлиха в пламъците двата лаптопа, резервните радиостанции, картите и сателитните телефони. Четиринайсет тетрадки, пълни със сведения за хора, сгради и организации, бяха изгорени. Карим бе накарал хората си да запомнят наизуст плана за действие. От този момент нататък нищо не трябваше да остава на хартия. Всички връзки с командването на „Ал Кайда“ трябваше да прекъснат.

Групичката остави бушуващите пламъци зад гърба си и тръгна по тясна пътека. Карим изчака на границата на джунглата, докато хората му изчезнаха един след друг в гъсталака. Радваше се, че най-после се махат от това място, и беше доволен, че е прекъснал всяка връзка с командирите си. Вече нямаше с какво да му помогнат. Той и войниците му бяха сами. Щяха да се изправят срещу Голиат и да му нанесат жесток удар в името на целия ислям.

Майк Неш лежеше на една страна, не му стигаше въздух, ръцете му бяха притиснати под тялото. Отвори очи, но видя само прах и отломки. С голямо усилие се обърна по гръб. Силна болка прониза тялото му. След малко отмина и се смени със странна, успокояваща топлина, която се разпространи под него. Беше неестествено тихо, въздухът бе изпълнен с остра миризма. Бавно, постепенно болката в ушите му започна да се усилва. От праха се появи силует с оръжие в ръка. Замаян, Неш погледна мъжа, като се опитваше да осъзнае какво става. Къде, по дяволите, се намираше? Не можеше да разбере.