Винс Флин - В случай на опасност

Думкането от коридора стана още по-ожесточено. Жена му се размърда. Неш се изправи и сковано излезе от стаята. Вратите на две от другите спални бяха затворени, но третата бе открехната. Тайнственият шум идваше от най-малката стая на втория етаж. Неш спря отпред и надникна през пролуката. Вътре едногодишният Чарли тичаше от единия край на креватчето до другия, отблъскваше се от въжената преграда като професионален боксьор на ринга и хукваше в другата посока.

След още няколко дължини спря и се хвана за страничната пречка. Стисна с пръстчетата си бялата дървена летва, наду бузи и изпуфтя като параход. Отново напред-назад, напред-назад. Дум… дум! Дум… дум!

Майк Неш остана възхитен от целеустремеността на детето. Отвори още малко вратата и изчака то да го види.

Чарли усети движението и надникна над горната пречка с големите си кафяви очи. На бебешкото му лице се изписа широка усмивка. Изправи се на пръсти, разпери ръце и изписка:

— Тата! Тата!

Майк Неш грейна от радост. Не беше виждал малчугана от седмица. Той влезе в стаичката, хвана Чарли под мишниците, вдигна го и го сложи да седне на коляното му. Целуна го по гладката зачервена бузка, после го погъделичка по вратлето. Чарли се закиска.

— Здрасти, Чък — прошепна Неш. — Липсвах ли ти?

Чарли протегна пухкавите си ръчички, плесна баща си по лицето с удивителна сила, после се опита да стисне колкото можеше повече от кожата му. Неш се освободи, като тръсна глава и започна да трака със зъби към пръстчетата на детето. Чарли дръпна ръцете си и изписка от удоволствие.

Неш го постави на масата за повиване, разкопча пижамката на момченцето и с бързината на морски пехотинец, разглобяващ личния си автомат, се захвана за работа. Разгъна нов памперс и го подготви за слагане. В същото време дръпна изцапания назад, но преди да го отлепи, постави салфетка върху слабините на Чарли, в случай че реши да се изпишка точно в този момент. Беше усвоил тези трикове от печалния си опит с най-голямото момче. Неш хвърли стария памперс в кошчето, избърса дупето на бебето с мокра кърпичка и закрепи чистия.

Взе детето и слезе на долния етаж. Неш спря пред входната врата и погледна през прозорчето. Опита се да си спомни какво е чул миналата вечер за времето. Пътуването от един континент до друг можеше сериозно да те обърка. Беше се прибрал късно вкъщи и всички деца спяха. За съжаление толкова бяха свикнали с постоянните му заминавания, че никой не беше останал да го посрещне. Неш въведе охранителния код и изключи алармата. Открехна входната врата и надникна навън. Въздухът му се стори по-влажен отпреди. Пролетта като че ли най-сетне бе дошла.

Рап лежеше на койката и гледаше тавана. Бяха взели униформата и му бяха дали оранжев затворнически гащеризон като онези, които носеха затворниците. Приемаше положението си доста спокойно. Беше попадал в много по-лоши ситуации. Нямаше да помогне, ако започнеше да говори глупости и да настоява да се отнасят към него с повече достойнство. Дори намираше известна ирония в това, че са го затворили в същата сграда, където бяха Хагани и Ал-Хак. Той предполагаше, че това е единственото място, където могат да го държат изолиран, докато Вашингтон реши как да реагира. Главният затвор беше пълен със стотици войници и терористи. И дума не можеше да става да сложат Рап при тази пасмина, но малоумният капитан все пак бе предложил да го направят. За щастие генерал Гарисън изглежда притежаваше здрав разум и не се съгласи.

Тази афера щеше да достигне до най-висшите ешелони във Вашингтон и съюзниците му на Капитолия щяха да се възмутят, че са се отнесли към него като към обикновен терорист. Беше прекарал в карцера вече два дни и няколко часа. Знаеше, защото му бяха оставили часовника. Бяха му заповядали да го даде, но той отказа. След кратко съвещание четиримата надзиратели, които го подготвяха, решиха, че не си струва да се разправят. Знаеха как се беше държал към плюещия терорист и към капитан Лиланд и понеже не харесваха никого от двамата, бяха решили да не го притискат прекалено много. Бяха му донесли храна шест пъти и сега чакаше да получи за седми. Храната не беше нещо особено, но не беше и лоша. Със сигурност бе много по-добра от онова, с което се хранеха ония в планината.

Засега единственото, което го озадачаваше, бе защо още никой не се е появил да го измъкне. Предполагаше, че е заради часовата разлика и защото бяха почивни дни. Каквато и да беше причината, Рап знаеше, че скоро ще дойдат. Щяха да го закарат във Вашингтон и тогава щеше да започне истинското представление. Изолацията му бе дала достатъчно време да обмисли положението. Представи си как ще реагира всеки от хората, които познаваше, и реши, че най-добрата тактика е да атакува направо проблема. Време беше. Твърде дълго отбягваха тази битка. Абсурдно бе да изгубиш толкова време, енергия и пари, за да се криеш от собственото си правителство.