Винс Флин - В случай на опасност

Мич подхвърли топката още няколко пъти, след това попита:

— Добре, какво искаш от мен?

— Знаеш какво искам.

— Скапана работа.

— Не е толкова трудно. Само му стисни ръката и му кажи, че съжаляваш. Обяснихме му, че имаш големи заслуги и дори му подшушнахме, че самият президент ти е длъжник. Че вероятно ще се отнесе благосклонно към човек, който има желание да му помогне в такава деликатна ситуация.

— Кои сте „вие“?

— Стивън Ромър, специален съветник на министъра на отбраната.

Рап се замисли за шансовете си и изруга.

— Ако този негодник се направи на отворен…

— Ще се погрижа да внимава. Важното е да те измъкнем оттук, за да действаме нататък. Ще има разследване, разпити и Бог знае още какво. Ако пък не искаш да се извиниш… можеш да седиш тук още около месец, докато пасмина адвокати решават съдбата ти.

— По дяволите, не искам това.

— Тогава се извини.

— Добре.

— Постарай се да прозвучиш искрено, Мич. Трябваш ни във Вашингтон.

— Нали се съгласих — изръмжа той.

Приятелят му бръкна в чантата, която беше оставил до стола, и извади камуфлажен авиаторски костюм.

— Колкото и да ми харесваш с този затворнически гащеризон, мисля, че не е подходящо облекло за случая.

— Нали каза да се готвя за дълъг престой.

— Това беше, преди да се съгласиш да слушаш. Хайде, обличай се бързо. Ще се извиниш и скачаме на самолета.

Неш живееше в Северен Арлингтън, недалеч от университета „Меримаунт“. Кварталът беше хубав, но не твърде лъскав. Парцелите бяха между един и два декара и цените на имотите варираха между един и два милиона. Идването им тук беше компромис. Тя искаше нещо повече. Той предпочиташе да живее по-скромно. Това бе причина за спорове между двамата. Неш бе живял с малко пари, тя беше свикнала с много. Той печелеше прилично в ЦРУ, но то беше нищо в сравнение със седемцифрения й доход като партньор в една от най-големите фирми за недвижими имоти във Вашингтон. Идваха от различни светове. Много различни, но бяха безрезервно предани един на друг.

Неш погледна оградената с дървета улица. Освен леко пощракващата система за оросяване в съседния двор навсякъде беше тихо. На улицата нямаше спряла нито една кола и той беше доволен от това. В неговия свят всяка кола бе потенциална бомба. Той огледа близките храсти, после излезе на тротоара, където бяха разпилени три вестника. Взе ги, прибра се в къщата, затвори и заключи вратата.

Сложи Чарли на столчето му и закопча презрамките. Включи кафемашината и взе кутия „Чириос“ от шкафа, сипа малко в купичката на бебешкото столче и Чарли започна да тренира ловкостта на пръстчетата си. Неш напълни шишето с мляко, затопли го за трийсет секунди на микровълновата печка и го даде на сина си. Взе бурканче от бебешкото пюре, което жена му държеше да купуват, отвори го, погледна безформената маса вътре и потрепери. Беше убеден, че тези скъпи бурканчета са главната причина акото на Чарли да мирише толкова лошо.

Включи телевизора, седна и погледна трите вестника, навити на руло върху масата. Страхуваше се да ги разгърне, защото очакваше да види името на Рап на първа страница. Реши да го отложи за след храненето на Чарли. Пъхна една лъжица зелено-кафява каша в устата на бебето. То започна да яде, без да протестира. Неш загреба още една лъжичка, помириса съдържанието й и се намръщи:

— Пфу!

Синът му направи същата физиономия и повтори като папагалче:

— Пфу!

— Точно така, приятел.

Неш пъхна лъжичката в устата му.

По телевизията водещата съобщаваше монотонно новините. Той не се заслушваше в нито една дума, докато не чу да споменават организацията, в която работеше. Веднага погледна към телевизора и едва не изцапа окото на Чарли с пасирана варена тиква и грах.

— „Вашингтон Поуст“ съобщава, че миналата година ЦРУ тайно е провеждало разузнавателна дейност в страната без знанието на ФБР, Министерството на правосъдието или контролните комисии на Капитолия. Засега не е известно каква роля има Белият дом в този шпионски скандал. Според вестника ЦРУ следи мюсюлмански водачи, духовници, джамии и благотворителни организации в пет-шест града по цялата територия на Съединените щати вече близо година.

— Шибан вестник! — измърмори Неш и посегна към „Вашингтон Поуст“.

Точно когато намери заглавието на въпросната статия на първа страница, чу как синът му го имитира. Той спря, изчака и погледна детето с надеждата, че не е чул добре.