Винс Флин - В случай на опасност

— Някои са по-заети от други — заяви тя, издавайки леко раздразнение.

Той не пропусна да забележи промяната в тона й. Кимна, сякаш казваше: „играта започва“, и пак повтори:

— Къде е той?

— Знам, че сте сравнително отскоро във Вашингтон, но със сигурност знаете, че голяма част от информацията, с която работим, е поверителна.

— Ще ми кажете ли поне дали е в страната?

— Не, освен ако не получа разрешение от президента или не ми докажете, че по някакво чудо сте получили право на достъп до секретна информация, което е малко вероятно при вашето служебно положение.

Последното бе не толкова фин намек, че постът на Клайн е с доста степени по-нисък от нейния в йерархичната структура на държавните служби.

Клайн сложи капачката на писалката, прибра я в джобчето на ризата си и затвори кожената си папка.

— Не се отказвам лесно, госпожо директор. — Изправи се и взе сакото си от облегалката на стола. — Това е последно предупреждение. Ако Мич Рап не се яви в кабинета ми до една седмица, гарантирам ви, че ще направя живота ви много труден.

Кенеди почувства, че губи контрол над гнева си. От една страна, й се искаше да освободи чувствата си, да даде урок на този самовлюбен глупак, но разумът я караше да се сдържи. Интуицията й подсказваше, че колкото и голямо удовлетворение да й достави, избухването ще е грешка. Тя запази мълчание.

Той стигна до вратата и там спря.

— А, още нещо. — Отвори папката и погледна записките си. — Имате и един служител на име Майк Неш.

Кенеди се втренчи в него. Не знаеше дали да приема изказването му за проста констатация или за въпрос.

— Искам да се яви в кабинета ми в понеделник сутринта. Ако не дойде, ще изпратя ФБР да го търси.

Клайн затвори папката и излезе.

Един по един другите около масата се обърнаха към Кенеди. Тя сякаш не ги забелязваше, още седеше загледана във вратата. Този негодник току-що бе отправил открита заплаха към началника на най-могъщата разузнавателна служба в света, което означаваше, че или е луд, или има нещо срещу нея. Фактът, че се беше захванал с Рап, не я изненадваше. От години много хора се интересуваха от него. Неш обаче беше друга работа. Кенеди бе положила големи усилия да го запази в тайна. Той все по-често ръководеше някои от най-деликатните мисии на управлението.

Един от двамата, които беше довела, се наведе и й прошепна:

— Току-що получих съобщение от управлението. Трябва спешно да отидеш.

Тя го погледна загрижено.

Роб Ридли беше заместник-директор на Службата за тайно разузнаване. Той видя тревогата й и добави:

— Не е това.

Ридли знаеше какво й мина през ума. Евакуация. От 11 септември високопоставените държавници неведнъж бяха изкарвани от града при най-малкия слух за проблеми. През последните години се случваше по-рядко, но наскоро бяха получили информация, че се готви нещо сериозно.

— Онова нещо… преди малко са започнали.

— Кое нещо?

Ридли се огледа за секунда.

— Онова нещо в Афганистан.

— А, това ли?

— Да, това. Сигурно не мислиш да провеждаш такъв разговор от тази сграда.

Кенеди огледа заседателната зала в Министерството на правосъдието и се замисли за Рап и Неш. Погледна часовника си. Да, сега беше времето. Знаеше какво правят. Лично следеше този случай. Тя махна на Ридли да тръгва и учтиво се престори, че не забелязва неколцината други от присъстващите, които искаха да й кажат нещо.

Когато стигнаха до асансьорите, отново започна да я гложди едно неприятно чувство. От Ленгли изтичаше информация. Във вестниците се бяха появили обвинения, болезнено близки до истината. Комисията по разузнаването все повече започваше да им пречи, а сега трябваше да се занимава и с онзи нахален прокурор, който се опитваше да си спечели лесна слава. Обхвана я предчувствие като за наближаваща буря във влажен летен ден.

Рап седна на ръба на металната маса, погледна вързания терорист и попита:

— Седемдесет и две или седемдесет и седем?

Абу Хагани го погледна плахо, в очите му пролича объркване.

— Девици — уточни американецът. — Седемдесет и две или седемдесет и седем? Колко получавате, когато отидете в рая?

Терористът измърмори нещо и погледна встрани.

— Не се шегувам — настоя Рап. — Чел съм Корана и това е един от онези факти, които така и не мога да запомня. Не че има голямо значение. Тъй де, каква е разликата… седемдесет и две или седемдесет и седем? Изглежда малко прекалено, не мислиш ли? — Той замълча, сякаш очакваше Хагани да коментира. След като не получи отговор, продължи: — Чел ли си Корана, Абу?