Винс Флин - В случай на опасност

— Господин министре — обади се Лонсдейл, едва сдържайки гнева си, — не е необходимо да ви напомням, че всички документи трябва да се подават предварително пред комисията…

— Правя искане за изключение.

Тя нямаше нужда да се обръща. Веднага се досети, че Гейл Кендрик вече е внесла искането. Посегна към чукчето, но преди да го хване, искането бе подкрепено от още десетина сенатори и от двете партии.

— Накратко, дами и господа — обясни Ингланд, — генерал Гарисън потвърждава показанията на господин Рап и казва, че капитан Лиланд или не си спомня добре какво е станало, или си измисля.

Лонсдейл се почувства, сякаш се дави и някой е хвърлил тухла върху главата й. Мислите й се разконцентрираха и потекоха едновременно в десетина различни посоки. Някой я потупа по рамото и тя по навик се наведе назад. Уосън бе зад нея, както винаги. Той й хвърли спасителния пояс, с който да се задържи на повърхността.

Все още изчервена от срам заради разкритията на Ингланд, Лонсдейл сграбчи микрофона.

— Бих искала да напомня на комисията, че схватката между господин Рап и капитан Лиланд е само една от точките на дневния ред. Министър Ингланд, след като вече сте тук, бих искала да разбера защо като че ли изобщо не се притеснявате от факта, че агент на ЦРУ е облякъл униформа на офицер от ВВС и се е промъкнал в една от базите ви с очевидно намерение да извърши действия, противоречащи на Международния кодекс за военно правосъдие и Женевската конвенция.

Залата утихна и всички погледи се насочиха към Ингланд. Той тъжно поклати глава:

— Това му е работата, приятели. Това се очаква да прави. — Погледна няколко сенатори, които бяха кимнали в съгласие. — В цивилизованите кръгове избягваме да говорим за това, не дай Боже да се разчуе публично, но неговата работа е да убива тези копелета, преди те да са убили нас. — Простичките думи на министъра отрезвиха членовете на комисията. С по-мек тон той добави: — Ние затъваме в помията на този скапан град и забравяме едно важно нещо. — Ингланд посочи Рап: — Той е на наша страна.

След като министър Ингланд излезе от залата, няколко сенатори поискаха петнайсетминутна почивка, за да прочетат показанията на генерал Гарисън. Лонсдейл не се опита да отхвърли искането поради простата причина, че трябваше да събере мислите си и да реши как да действа по-нататък. Върна се в кабинета си в „Дирксън“ и повика Уосън и неколцина старши членове на екипа си. Всичките бяха на мнение, че засега трябва да се откаже от случая „Лиланд“ и да изчака военните да довършат разследването.

Тъй като никой още не беше чел показанията на генерал Гарисън, един от помощниците й ги прочете, докато около нея още се водеха спорове какво да прави по-нататък. Никъде в показанията на Гарисън не се споменаваше, че Рап е бил и заплашвал затворници. Това напълно противоречеше на показанията на Лиланд, който описваше с подробности издевателствата на агента. Уосън беше скептичен. Изтъкна, че всички твърдения на капитана ще бъдат поставени под съмнение, след като прекият му началник на практика го бе нарекъл лъжец.

Лонсдейл обаче имаше нужда от нещо, за което да се залови. Нямаше намерение да свие знамената само защото Ингланд я е изложил пред колегите й. Искаше да удари, и то решително. Заяви, че смята да го постави на кръстосан разпит за насилието над затворниците и хората й трескаво се заеха да измислят въпроси, с които да започне. Очакваха се пет до десет минути за внасяне на искания и други формалности, преди да дойде ред да разпитва Рап.

На връщане към залата Лонсдейл попита:

— Какво става? Много си мълчалив.

Уосън сведе поглед:

— Достатъчно добре те познавам и знам, че няма смисъл да казвам нищо.

— Не си ли съгласен с мен?

— Много често се случва мненията ни да се разминават.

— Да, но обикновено казваш своето.

— Мисля, че вече достатъчно ясно ти казах какво мисля по този въпрос. Министър Ингланд го обясни доста добре.

— Министър Ингланд е лакей на капиталистите — измърмори Лонсдейл, като се усмихна престорено на един сенатор, с когото се разминаха.

— Опита ли се да разгледаш нещата достатъчно непредубедено, за да разбереш какво става?

Тя замълча за момент, след което отговори:

— Разбира се. Винаги го правя.

— Глупости — сряза я Уосън. — Вие политиците сте като родители. Съставяте си някакво мнение и то ви става като родно дете. Не сте обективни.

— Не е вярно.

— Абсолютно вярно е и министърът на отбраната току-що го доказа.