Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Да — потвърди тя. Зарадвах се, че се е овладяла достатъчно, за да си позволи да говори.

— След малко ще те прехвърлим — продължих аз. — Първо в друга кола, после в една хотелска стая. Ще държим китките ти завързани и преди прехвърлянето ще ти завържем очите, но не искаме да ти причиняваме повече неудобства. Не желаем да ти запушваме устата например. Не знам дали някога са ти запушвали устата, но те уверявам, че е ужасно да прекараш няколко дни така. Много по-неприятно, отколкото предполагаш. Ще се наложи ли да ти запушим устата, Мими?

Тя поклати глава.

— Няма.

— Ще правиш ли опити да избягаш? Или да се съпротивляваш? Или да не изпълняваш каквото ти кажем?

— Няма.

— Виж, за мен това, общо взето, е само работа. — Посочих с глава Ларисън. — За моя колега обаче е съвсем лично. Не бива да му даваш повод, разбираш ли? Повярвай ми, той само чака да му дадеш повод.

Кей погледна Ларисън и по лицето й видях, че ми е повярвала. Че ми е повярвала напълно. Помълчах още малко, после добавих:

— Но съм сигурен, че няма да ти се случи нищо лошо. Имаш ли въпроси?

Тя кимна.

— Къде ме водите?

— Това не мога да ти разкрия, само ще ти кажа, че е място, където можем да те държим под контрол и където никой няма да е в състояние да те открие, докато ние не те пуснем. Нещо друго?

— Какво е направил баща ми?

— Ще трябва сама да го попиташ. Друго?

— Да. Защо все ме питате дали искам да ви питам нещо, след като знаете, че няма да ми отговорите?

Тъжно се усмихнах, възхитих се колко бързо се е овладяла, хареса ми дързостта й, въпреки шока и напрежението.

— Задаваш логични въпроси — казах. — Съжалявам, че не мога да отговоря на всичките. Ще ти кажа едно обаче. Ще сменяме колите два пъти. Ние с тебе ще се возим в багажника на едната. И ще минат най-малко няколко часа, преди да стигнем на удобно място, където има тоалетна. Ако се налага да отидеш преди това, ще трябва да ти сложим памперси за възрастни. Ще изтърпиш ли?

— Не говорите сериозно.

— Опитвам се да улесня нещата колкото е възможно, Мими. И по-добре повярвай, че говоря сериозно.

Кей отказа памперса и това ме изпълни с облекчение. Може би не беше кой знае какво при тези обстоятелства, но наистина не исках да я подлагам на такова унижение. И без това щеше да е трудно.

През следващите два часа минахме буквално под всеки подлез на 101-во, 110-о и 10-о шосе, влизахме и излизахме от различни подземни паркинги. Аз седях до шофьора, Ларисън остана отзад при Кей. Когато се успокоих, позвъних на Докс.

— Готов ли си?

— Готов съм, готин.

— Добре, идваме.

От Венис Булевард завихме наляво по Саут Ридондо. Когато стигнахме до знака стоп на Бангър Стрийт, видях форда — Докс чакаше да направи десен завой. Той потегли пред нас и ние го последвахме на юг към 10-о шосе. Щом се озовахме под надлеза, Докс рязко отби вдясно и спря на тротоара. Багажникът се отвори. Тревън включи аварийните светлини, зави надясно към тротоара и после пак завъртя обратно към улицата, като спря така, че дясната страна на буса се изравни с отворения багажник на форда. Скочих отзад и отворих страничната врата. Ларисън вече стоеше там с Кей, все още със завързани китки, а сега и със завързани очи. Двамата лесно я пренесохме в багажника, след което и аз се вмъкнах до нея. Ларисън затръшна капака и Докс пак настъпи газта, ускори до края на тунела, после бързо намали и излезе от отсрещния край с нормална скорост. Тревън трябваше да е плътно след него с вана — същото темпо, същата последователност като на влизане.

Всъщност играехме на нещо като „тука има, тука няма“, като използвахме надлезите и паркингите. Все още не знаехме как Хортън ни е проследил до „Капитъл Хилтън“ и засега предполагахме, че го е направил с шпионски сателити. Трябваше да допуснем, че разполага с достъп до ресурсите на Националната разузнавателна служба и Националната агенция за геокосмическо разузнаване. В такъв случай и ако имаше фиксирана точка за конкретен обект, да речем, международното летище „Дълес“ или квартирата на дъщеря му, той можеше да проследи обекта от точката до там, докъдето отидеше, на практика безкрайно. Ако предположението ни бе вярно, във Вашингтон бяхме извадили късмет, може би в подземния паркинг на хотела, може би някъде другаде по пътя между столицата и Лос Анджелис. Но повече не искахме да разчитаме на късмета си. Всеки път, щом ванът минаваше под надлез или влизаше и излизаше от подземен паркинг, се появяваше възможност да сме прехвърлили Кей в някой от десетките автомобили, излизащи изпод надлеза или от паркинга приблизително по едно и също време с нас или по-късно. Умножете тази динамика по десетките надлези и паркинги и по десетките коли, много от които също продължаваха под други надлези и в други паркинги, и ние можехме да натрупаме база данни, прекалено голяма, за да е от полза за Хортън, поне за времето, което му оставяхме.