Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Какво ще правите с нас? — попита единият от хората на Хортън.

Отговори му Ларисън.

— Следващия, който се обади, без да го питат, ще го шибна с пистолета.

Всички замълчаха и през следващите пет минути наблюдавахме улицата. Навън се развиделяваше. Кварталът тънеше в тишина.

Междувременно Тревън прегледа нещата, които беше конфискувал от пленниците ни. Аз отново залепих дупките с изолирбанд и включих лампата на тавана. Двамата с Ларисън накарахме хората на Хортън да седнат и да се облегнат на дясната стена с изпънати пред себе си крака. Искаше ми се да им задам някой и друг въпрос, ала нещо в поведението на Ларисън — самоувереността и заплашителността — ме накара да осъзная, че с разпита ще се справи той. И че най-вероятно ще се справи добре.

— Ето как ще процедираме — започна Ларисън, като първо опря дулото на глока в челото на единия, а после и на другия. — Ще ви задам няколко въпроса. Първият, който ми даде полезна, точна информация, допълваща нещата, които вече са ми известни, ще остане жив. Изгубилият състезанието моментално получава куршум в главата. Това е играта и победителят е само един. Готови ли сте?

Двамата го наблюдаваха, после се спогледаха. По челата им изби пот. В купето изведнъж завоня на страх.

Ларисън насочи зловещо дългия заглушител на глока към единия, после и към другия.

— Кой ви праща? Защо? Къде е той? Как да се доберем до него? Какво друго знаете? Това е. Готови, старт.

Те се бяха изцъклили и започваха да се задъхват. Вторачиха се в Ларисън. Вторачиха се един в друг. Онзи отдясно поклати глава, умолително или невярващо. Внезапно онзи отляво завъртя глава и извика:

— Полковник Хортън! За да защити дъщеря си!

— Млъквай! — изкрещя другият.

Ларисън мигновено насочи пистолета си към него. Разнесе се пукот, висок колкото щракване с пръсти, и главата на мъжа се блъсна в стената зад него. Той се отпусна неподвижно, с кръгла дупка точно над лявото око.

— Честито! — каза на другаря му Ларисън. — Печелиш първия кръг. Трябва обаче да продължиш.

— Господи! — запелтечи нещастникът. — Господи боже!

— Ти май не ме чу. Казах, че трябва да продължиш.

Човекът започваше да се задъхва.

— Ти просто ще убиеш и мен!

Ларисън сви рамене.

— Може и да не те убия. Накарай ме да те харесам. Накарай ме да изпитам благодарност. И аз съм човек като всеки друг.

— Боже мой! — зарида оня.

— Спокойно — каза Ларисън. — Знам, че си под напрежение. Това е най-важният момент в живота ти и нямаш много време. Защото, и ми се струва, че вече го знаеш, аз не съм особено търпелив.

— Хортън… прати ни Хортън. Какво друго те интересува?

— Още кого е пратил?

— Не знам за други!

— Сигурен ли си?

— Да!

— Казва се Реймънд Трент — обади се от кабината Тревън. — Шофьорска книжка от Северна Каролина. Името на убития е Карл Раян. От Вирджиния.

— Добре, Рей — поднови разпита Ларисън. — Каква е връзката ви с Хортън?

Трент мъчително преглътна.

— Той ни плаща.

— Какво значи това?

— Плаща ни да… му вършим разни работи.

— Значи сте наемници, така ли?

— Да. Не. Тъй де, работим на хонорар. Понякога Хортън ни възлага неофициални задачи. Нали разбираш, тайно.

— Какво друго ви е карал да правите?

— Не знам, всевъзможни неща.

Ларисън не отговори и след малко Рей припряно продължи.

— Незаконни обиски. Подслушване. Наблюдение. Понякога убийства.

Досега Ларисън не беше разкрил нищо, за което вече да не сме се досетили. Аз обаче си мислех за четиримата, които бяхме очистили в „Капитъл Хилтън“. Това беше важна операция за полковника, а ние не бяхме лесна мишена — знаех, че си е направил труда да прати само най-добрите. Имах чувството, че Рей и Карл са резервен екип. Ако заместваха четиримата убити тук, къде другаде трябваше да се намесят? Какво може да им е приготвил Хортън?

— Какво мислиш? — попитах Ларисън аз. — Харесваш ли този тип? Благодарен ли си му за това, което ни казва?

— Не — поклати глава Ларисън, без да откъсва очи от пленника.

— Вижте, не искам да умра тук, разбирате ли? — примоли се Рей. — Просто изпълнявам задача. Не се опитвам да защитя никого. Само ми кажете какво искате и ще ви кажа всичко, каквото знам.

— Колко време трябваше да наблюдавате Кей? — попитах аз.

— Хортън ни каза, че сигурно ще е за няколко дни. До ново нареждане. Плати ни за една седмица.

— Откога сте тук?

— Хортън ни се обади преди четири дни. Пристигнахме на другата сутрин.

Това съответстваше на времето, по което бяхме ликвидирали групата в „Хилтън“. Хортън навярно е изпаднал в параноя, макар и явно не безпричинно, и е повикал тия двамата, в случай че някой от нас научи за дъщеря му и реши да я използва срещу него.