Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Вратите се отвориха, но вътрешното осветление не се включи. От колата слязоха двама едри, късо подстригани бели мъже, облечени небрежно с дънки и обемисти якета от мека мъхеста материя, поне доколкото се виждаше на слабата светлина. Те спряха и се огледаха, после тихо затвориха вратите.

Ранният час, липсата на вътрешно осветление, тихо затворените врати, бдителността… ако това не бяха хората на Хортън, можеха да са само крадци, дошли да оберат мотела. Ала крадци, движещи се безшумно и професионално като тия двамата, обикновено намираха по-добро приложение на дарбите си. Трябваше да идват за нас.

Те тръгнаха покрай редицата паркирани коли, като въртяха глави и осветяваха вътрешността на купетата с фенерчета. Лъчите им обходиха и балкона на втория етаж, но аз видях насочващата се към мен светлина и просто се прилепих към земята извън тяхното полезрение.

Стигнаха до позицията на Тревън и провериха стълбището, но аз бях сигурен, че той се е скрил преди тяхното приближаване. Бях сигурен също, че ще се върне веднага след като отминат.

Когато стигнаха до вана, двамата спряха. Знаех какво си мислят. „Баничарка. Идеална за похищение. И паркирана точно там, където щяхме да я паркираме самите ние.“

Те насочиха лъчите на фенерчетата си през предните прозорци и провериха страничните врати, които ние бяхме заключили.

„Проверете задната врата — казах си аз. — Нищо не се знае.“

Единият отстъпи назад, огледа се и извади бележник от джоба на якето си. Насочи фенерчето към регистрационния номер и записа цифрите. После пъхна бележника обратно в джоба си и двамата заобиколиха отзад.

Надявах се едновременно да насочат вниманието си към вратата, но те бяха прекалено опитни, за да допуснат такава грешка. Единият провери вратата, докато другият се оглеждаше назад. Не го виждах, но знаех, че Ларисън е напуснал укритието си и е заел позиция до ъгъла на блока точно оттатък улицата. Или той, или Тревън можеха да ги застрелят и с лява ръка от толкова малко разстояние, обаче нямахме заглушители и не можехме да поемем риска да събудим квартала с пистолетни гърмежи. По тази причина и понеже се налагаше да приемем, че и те са въоръжени, на практика трябваше вече да сме им се нахвърлили, преди да ни усетят, ако искахме да го направим без много шум.

Единият понечи да отвори задната врата на вана. Другият продължаваше да наблюдава. Ларисън и Тревън имаха нужда само от секунда, ала не се очертаваше да я получат.

Затова импровизирах и в престорен сексуален екстаз запъшках:

— О, божичко, да, не спирай, не спирай, мамка му, адски е гот, не спирай…

Двамата моментално се извърнаха към внезапния шум. Знаех, че абсурдността на това, което чуват, ще им струва безценни наносекунди: бяха свикнали с конкретни възможни проблеми, например шумове от прокрадване и засади. Сега също чуваха звуци, само че не такива, които щяха веднага да се впишат в категорията „опасност“, под каквато бяха класифицирали сегашната ситуация.

— О, божичко, да! — продължих аз. — Да!

За миг те се вцепениха от удивление. После бръкнаха под якетата си.

Късно. Ларисън и Тревън вече бяха там, сграбчиха ги и опряха дулата на собствените си пистолети в тила им. Чух Ларисън да командва: „Не мърдай, иначе ще ти изкарам мозъка през лицето“. Гласът му притежаваше властност, която можеше да парализира дори връхлитащо куче.

Скочих от балкона и заобиколих зад вана. Преди хората на Хортън да преодолеят изненадата си и да вземат тактическо решение, аз бръкнах под якетата им и измъкнах от презраменните им кобури два глока със заглушители. Достатъчно безшумни, да, но за нещастие на двамата, адски бавни за вадене.

Пъхнах единия пистолет в колана си и проверих другия. Патрон в патронника, както и очаквах, но проверката никога не е излишна.

— Наведете се напред — наредих им. — Разкрачете се, дръжте коленете изпънати, лицата наведени надолу, дланите върху вана. Иначе ще проверя дали ги бива тия заглушители.

Нарочно ги плашех. Не исках да разчитат, че ще ни е страх от гърмежите.

Те се подчиниха. Подадох на Ларисън втория пистолет. Той прибра своя и ние взехме на прицел пленниците, докато Тревън ги претърсваше за оръжие. Откри два сгъваеми ножа, две миниатюрни фенерчета, два джиесема, два портфейла, два бележника и автомобилни ключове. Той натика всичко това в джобовете си, стегна им китките зад гърба с дебели найлонови свински опашки, отвори вратите на вана и се качи вътре. Свинските опашки можеха да бъдат преодолени от човек, който е наясно с тия неща, но засега трябваше само да ги обездвижим и забавим. Ние с Ларисън ги натикахме във вана, качихме се, накарахме ги да легнат по очи на пода и затворихме вратите. Ларисън ги държеше на прицел, а Тревън седна зад волана. Бяхме пробили „шпионки“ отстрани и отзад на купето. Отлепих изолирбанда, с който ги бяхме запушили, и надзърнах навън. Имахме триста и шейсет градусова видимост наоколо. Изглежда, че кратката ни операция навън досега не беше привлякла внимание.