Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Видях я да подминава Харолд Уей. Там беше Ларисън, който тичаше по улицата, за да излезе точно зад нея.

— Давай! — наредих на Тревън.

Той превключи на задна, завъртя волана надясно и се върна чак до тротоара отстрани на улицата — по същество, половината от двустепенно обръщане. Не прекалено бързо, не прекалено внезапно — просто някой излизаше на заден от паркинга на мотела, за да потегли на юг по Ла Бейг. Тревън спря точно в мига, в който Ларисън настигна Кей. Тя може би чу приближаването му, може би някаква атавистична част от мозъка й усети излъчващата се от него опасност. А може би и двете. Така или иначе, момичето понечи да се обърне. Късно.

Ларисън ловко я удари с длан отстрани на шията. Понякога наричан „раменно зашеметяване“, този удар е предназначен да прекъсне мрежата от нервни влакна на брахиалния плексус или, в зависимост от мястото му, каротидния синус. Така или иначе, резултатът е временна загуба на координация, безсъзнание или, ако ударът е достатъчно силен и точен, дори смърт.

Ванът спря. Кей се олюля и Ларисън я подхвана с една ръка. Отдръпнах се от шпионката, отворих задната врата и поех момичето от него. Вмъкнахме Кей във вана и след две секунди вратата вече беше затворена. Тревън потегли на юг, плавно увеличи скоростта и зави надясно по Сънсет, толкова спокойно и благопристойно, че дори не забрави да даде мигач.

Кей не беше изгубила напълно съзнание, бе само зашеметена. Смъкнахме чантата от рамото й, завързахме китките зад гърба й със свински опашки, сложихме я да седне облегната на дясната стена. Приклекнах пред нея и бързо я претърсих. Нищо. Целият й багаж трябваше да е в чантата. Ларисън се зае да я прерови. Щеше да изключи джиесема й и да се увери, че няма проследяващи устройства. Едва ли имаше, но Хортън може и да бе взел мерки с надеждата при необходимост да я защити.

Погледнах я в очите и видях, че идва на себе си. Не се налагаше да правим нищо, за да я освестим.

След малко тя усилено запримигва, огледа се наоколо, после насочи вниманието си към мене.

— Кои сте вие? Какво правите?

— Отвличаме те. — Нарочно използвах тази дума, за да я схване ясно и да проумее непосредствения й смисъл, въпреки обърканото си състояние. — Не се шегуваме. Отнася се за баща ти. Полковник Хортън. Разбираш ли?

— Баща… какво е направил? Какво става, по дяволите?

— Няма значение какво е направил. Достатъчно е да знаеш, че ни дължи нещо и че те използваме, за да си го вземем. Разбираш ли?

Кей погледна Ларисън и отново се обърна към мен. Видях, че изведнъж силно се е изплашила. Тя не отговори. Осъзнах, че е излишно да й показвам труповете на пратените от баща й наемници. И така вече умираше от страх.

— Сега ще те снимаме — осведомих я. — И ще пратим снимката на баща ти.

Ларисън ми подаде днешен „Лос Анджелис Таймс“, който сутринта бяхме отмъкнали от един вход на път за мотела. Разтворих го в скута й. Ларисън се приближи и направи няколко снимки с джиесема й. Щяхме да пратим доказателството на Хортън от телефона на дъщеря му. Това щеше да засили внушението, че тя е изцяло под наш контрол, а и собствените ни телефони щяха да останат чисти.

Взех вестника от нея и го захвърлих настрани.

— Ще се постараем всичко да мине гладко, но има два начина да пострадаш. Първо, ако баща ти не направи каквото искаме. И второ, ако ти не правиш каквото искаме.

Кей дишаше тежко. Знаех, че се бори с паниката си. Бореше се добре. За което си спечели моето уважение. А с уважението дойде и внезапна и изненадваща доза отвращение от самия мен.

Сподавих това чувство. По-късно щях да се справя с емоционалните последици. Както винаги досега.

Погледнах я в очите.

— Безпокоиш се, че показваме лицата си пред тебе, нали?

Тя кимна. Беше умна — достатъчно, за да знае, че ако не крие лицето си, похитителят не се бои, че после може да свидетелстваш срещу него. С други думи, че сигурно не възнамерява да те остави жив.

— Няма значение, че си ни видяла — обясних й. — Баща ти и без това веднага ще се сети кои сме. И когато всичко това свърши, ще ти обясни защо не можеш да отидеш в полицията. Затова не се безпокоим, че си ни видяла. Разбираш ли?

Кей отново кимна.

— Добре. Имам чувството, че си умно момиче. Сигурно си чувала за вторичното местопрестъпление и че не бива да позволяваш на никого да те заведе на такова място, защото озовеш ли се там, престъпникът може да направи с теб каквото иска. И това е вярно. В случая ти вече си на вторично местопрестъпление. Ние сме сами в този ван, имаме пълен контрол над обстановката, пълен контрол над теб. Ако искахме да те нараним, в момента щяхме да го правим. Но не постъпваме така. Нито пък желаем. Дотук следиш ли мисълта ми?