Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Докс се настани насреща й.

— Извинявайте за неудобството, госпожо Кей — рече той. — Натясно сме и за това е виновен баща ви. Трябва малко да го поощрим да постъпи както е редно. Вярвам, че ще го направи. Въпреки недоразуменията в последно време, винаги съм го смятал за човек, който реагира на поощрения.

— Така ли му викате? — сопна се тя. — „Неудобство“?

— Е, в крайна сметка не знам какво значение има как ще му викаме — отвърна Докс. — Въпреки това се извинявам. А сега, казахте, че сте гладна. Имаме доста прилична кльопачка от един луксозен супермаркет, ако ви харесва. Изглеждате ми от ония момичета, дето си падат по салати, прав ли съм?

— Ако под „салата“ разбирате „чийзбургер“, тогава сте прав.

— В момента чийзбургерът е неизпълнима задача — въздъхна Докс. — Може би по-късно. В хладилната чанта имаме няколко сандвича, останали от вчера. Не са толкова пресни, колкото сигурно ги харесвате, но предполагам, че ще са ви достатъчно вкусни, щом сте гладна. Какъв искате? С ростбиф? И един нектар?

— Каквото има. Става.

Аз седях на стола пред бюрото, докато Докс я хранеше и полагаше усилия да й създаде максимален комфорт при тези обстоятелства. Жените му бяха слабост, знаех, и маската му на женкар скриваше факта, че той всъщност просто ги обожава. И южняшката му галантност също не беше празна работа. Отвличането на момичето го смущаваше и си помислих, че ще трябва да го наблюдавам с Кей по точно противоположната причина, по която трябваше да наблюдавам Ларисън. Докато последният можеше да остави очевидната си омраза към Хортън да го накара да причини зло на Кей, Докс можеше прекалено да се привърже и да започне да изпитва угризения, а следователно да стане прекалено податлив на манипулации.

— Защо не ми кажете какво ви е направил баща ми? — по едно време го попита тя. — Какво значение може да има това?

Докс отпи глътка нектар от чашата си. Беше ял заедно с нея и това ме безпокоеше.

— За нас няма — отвърна партньорът ми. — Но не искам да те забърквам повече, отколкото вече те замесихме. Тъй де, ти си близка с баща си, нали?

Видях, че Кей претегля плюсовете и минусите на възможните отговори, преди да каже истината.

— Да — отвърна тя. — Близки сме. И тъкмо затова искам да знам какво ви е направил. Наистина не мога да си представя.

Докс се усмихна.

— Баща ти е щастливец, че има такава дъщеря. Мога да ти кажа само следното: част от бремето да си човек, част от природата на недъга, който ни определя, е това, че понякога се налага да вършим неща, които не можем да разкрием на близките си.

— А вие защо не можете?

— Защото понякога се налага да се вършат разни неща и ако ти ги разкрием, ще те направим наша съучастница. Като запазваме невинността ти, ние те спасяваме от ада, където ще отидем. Може да не ти се струва много, но всъщност е голяма утеха, когато си изправен пред тежък избор.

— Но това е нелепо! Вие представяте жените като деца. Смятате, че не можем да вземаме самостоятелни решения, така ли? Това е изключително унизително!

— Унизително ли! По дяволите, ще ми се някой да ме беше унизил така!

— Едва ли. Всъщност ви харесва да го пазите за себе си, защото така се чувствате могъщи.

На лицето му се изписа озадачено изражение.

— Не мисля така.

— Аз пък мисля! Казвате, че баща ми ви е направил нещо, нещо толкова ужасно, че това според вас оправдава отвличането и заплашването на дъщеря му, така ли? Готови сте да извършите всичко това, но не и да ми обясните защо?!

„Страхотна актриса“ — помислих си. Зачаках да видя реакцията на Докс.

— Ние свършихме известна работа за баща ти — каза той. — Не такава работа, за каквато бих разговарял с тебе. И после, за да скрие, че сме свършили работата, той прати хора да свършат същата работа и с нас. Разбираш ли? Наистина ли искаш да чуеш още?

— Да — заяви Кей. — Искам. И не бива да ви е страх да ми кажете.

— Е, не става…

— … дума за страх — довърших аз. — Както спомена Докс, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. И за баща ти.

Тя го погледна.

— Докс ли се казвате?

— Вече ти обясних — продължих аз. — Баща ти знае кои сме. Не пазим самоличността си в тайна от тебе.

— Тогава как се казвате вие? — попита момичето.

Наистина й сечеше умът. Правеше всичко възможно да събере информация, която в някой момент можеше да е оперативно полезна. И освен това установяваше връзка, представяше се като човек и караше похитителите си да се чувстват хора, което само по себе си можеше да й даде тактически възможности или най-малкото емоционално да ни затрудни да й причиним зло.