Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Накрая стигна до покритите с графити ролетни врати на магазините, напуканите стени от бетонни тухли и изподраните обяви за даване под наем в унилия промишлен район. Известно време се скита сред самотните безработни мъже, които висяха наоколо, жертви на една изцедена докрай икономика. Харесваше му прикритието, което му осигуряваха те, харесваше му това, че никой не ги познава, не му пука за тях и не може да ги различи един от друг, харесваше му да разбира, че докато се мотае сред тях, коравосърдечието и безразличието на света поглъщат и него.

Спря с гръб към тухлената фасада на фабрика за рециклиране и се огледа. Небостъргачите в центъра стърчаха в избледнялото синьо небе на около километър и половина зад него. Ако се изключеха онези далечни монолити, можеше да е почти навсякъде. В старо фабрично селище, умиращо градче в ръждивия пояс 4 4 Най-старият промишлен район в САЩ, обхващащ северните щати от Илинойс до Масачузетс. — Б.пр. . Тук не кипеше треска за пазаруване. Нямаше нищо за купуване, нито пък пари, с които да се купува. Това беше последното място, за което щяха да се загрижат политиците, последното място, което щяха да защитят със сили за сигурност. Чувстваше се анонимен. Чувстваше се в безопасност.

Ларисън извади джиесема на Кей, сложи му батерията и го включи. Знаеше номера на Хорт, но предполагаше, че полковникът има друг, чист телефон, изключително за лични разговори. Провери списъка с номера за бързо набиране и веднага видя запис „Татко“.

Да, не беше същият като този, който имаше той — явно друг, личен телефон.

Отвори снимките, които бяха направили във вана, и ги прати на номера на „Татко“, изпитвайки удоволствие от усещането, че нарушава личното пространство на Хорт. Изчака файловете да изтекат и се обади на полковника.

Едно иззвъняване, после:

— Привет, милото ми момиченце, тъкмо се канех да отворя снимките, които ми прати. Как си?

— Милото ти момиченце е добре — отвърна Ларисън. — Засега.

Последва дълго мълчание. Ларисън се наслаждаваше на тишината. Можеше ли да има по-ясен начин Хорт да изрази внезапния си шок, объркване и безпомощност? Своя смут, безсилен гняв, а скоро и отчаяние?

— Кълна се във всемогъщия бог…

— Разгледай снимките — прекъсна го Ларисън. — Тя е жива. Засега. За разлика от хората, които си пратил да я пазят.

Отново настъпи мълчание, по време на което, предположи Ларисън, Хорт отваряше снимките. После каза:

— Пусни я. Просто я пусни. Тя не ти е направила нищо…

— Ти обаче си ми направил.

— Да. И това е между нас с теб и никой друг.

— Трябва да се измъчваш до смърт, Хорт. Защото знаеш, че тъкмо ти си ме учил да откривам най-уязвимото място на обекта. И да го атакувам там. И пак ти ми показа как, спомняш ли си? Добра се до мен чрез Нико.

— Така е, да. Нали знаеш какво ще се случи с него, ако нещо стане с дъщеря ми?

Ларисън се засмя.

— Ти и без това го държиш на мушка, Хорт. Да не би да ме заплашваш, че ще го вземеш на втора? Какво ще направиш, ще наредиш да изнасилят племенничките му, да убият племенниците му и всички други заплахи, които ми отправи преди, а?

— Няма значение. Ако с нея се случи нещо, няма да спра да те търся, докато не те открия. Да, ще започна с твоя Нико и с абсолютно всичките му роднини, един по един, а него ще оставя за накрая, за да знае какво ги е сполетяло и кой е причина за смъртта на всичките му близки, за съсипването на целия му живот. Лично ще се погрижа за това.

— Пропускаш нещо много важно, Хорт. Знаеш ли какво е то? Хич не ми пука! Давай, затвори ми. Още сега върви при Нико. Опитай, да видиш какво ще направя.

Мълчание. После:

— Казвай какво искаш.

— Искам си диамантите.

— Друго?

— Гаранция, че ще отзовеш хрътките, които насъска срещу нас.

— И ще пуснете дъщеря ми, така ли?

— Да.

— Невредима?

— Да.

— Добре тогава.

— Как?

— Лично ще ви донеса диамантите. И утре ще дам изявление, което, убеден съм, ще ви успокои по другия въпрос.

— Какво изявление?

— Сега не мога да ти кажа. Но ще го гледаш по телевизията. Ще дам изявлението и веднага ще взема самолет за Лос Анджелис. Можем да се срещнем утре вечер, ако искаш.

Въпреки всичко Ларисън не можеше да не се трогне от всеотдайността му. Хорт със сигурност знаеше, че ще отиде там, за да умре.

После обаче се запита дали не надценява прекалено много човечността на Хорт. Това хитро копеле и по-рано го беше изигравало. Трябваше да внимава. Да обмисли всеки детайл. Да погледне всичко от перспективата на Хорт и да види дали ще открие слабости в собствената си позиция.